Директорът потърка устните си с длан, като се бореше със задушаващата го паника.
— Хубаво — каза той. Щеше да го реши като пъзел.
— Хубаво.
Знаеше, че Пъркинс трябва да е предал нещо на Хамилтън. Даже да имаше копие някъде в даркнет, спецсъветникът трябваше да е дал на Хамилтън нещо, което да му е обяснил. Иначе защо изобщо щеше да се обръща към журналист? Ако само искаше да качи откраднатата информация в десетина подривни уебсайта, Пъркинс спокойно можеше да го направи. Обаче не го беше направил. Трябваше да е искал да я разпространи чрез известен журналист — смокиновия лист, осигуряван от Първата поправка на конституцията. Андърс инстинктивно усещаше, че Пъркинс е дал нещо на Хамилтън, нещо голямо, нещо, представляващо огромен риск. Въпросът беше какво е направил с него Хамилтън.
— Хубаво — потрети Андърс. — Докато го следеше, не го видя да влиза в поща, да речем, или в офис на ФедЕкс, докато си го следил, нещо такова? Или в интернет клуб?
— Видях го единствено в хотелската му стая.
Генералът кимна. Очакваше такъв отговор. Не вярваше Хамилтън да е рискувал да прати информацията, която му е дал Пъркинс, електронно. Хората знаеха за невероятните възможности на АНС за електронно наблюдение. Само че не знаеха какви други средства за наблюдение се използват. Хамилтън можеше да е пратил нещо и Андърс щеше да възложи на хората си да потърсят евентуалните следи, оставени от такава трансакция. Репортерът обаче най-вероятно се беше доверил на нещо по-примитивно. Подобно на терористите, журналистите бяха проумели, че всичките им електронни комуникации могат да бъдат разкрити. Тъкмо затова Грийнуолд и Пойтрас бяха използвали за куриер партньора на Грийнуолд Дейвид Миранда. А онзи главен редактор на „Гардиан“, Алън Ръсбриджър, беше признал, че репортерите от вестника, които са били във връзка със Сноудън, непрекъснато летели със самолет, защото се доверявали само на лични срещи. Същото най-вероятно се отнасяше за Хамилтън.
Мамка му, трябваше бързо да приключва с тази история. Поне бяха успели да привлекат сенатор Маккуин, който сега смайваше телевизионните водещи с призивите си за хладнокръвие и търпение, с подкрепата си за съвещателния стил на президента. Но това само щеше да им спечели време. Нямаше да реши самия проблем.
Добре, щеше да нареди да се проверят всички пратки от Истанбул по ФедЕкс и другите частни куриерски фирми от момента на пристигането на Хамилтън. Хората му щяха да ги проследят от самолетите до съответните разпределителни складове, дори до камионите, на които са били натоварени за доставка. С пощата щеше да е по-трудно, ала не и невъзможно. Макар че този факт не се разгласяваше, в Пощенската служба на САЩ снимаха всяка пратка, която обработваха. Системата беше примитивна и трудоемка, но ако имаха данни, че Хамилтън е пратил нещо от Истанбул, щяха да мобилизират достатъчно хора и с малко късмет даже можеха и да го спрат. Естествено, надяваше се да не се стига дотам. Надяваше се Хамилтън да се е доверил на някоя от частните куриерски фирми.
Галахър, сети се директорът. Тя можеше да помогне. Щеше да я накара да използва системата от камери, за да проследи стъпка по стъпка всеки ход на Хамилтън в Истанбул. Освен всички други мерки, които щеше да вземе, за да открият пратката.
Тази мисъл не го изпълваше с особена радост. След разговора им за нейните съмнения около смъртта на предишния разобличител, разкрит от мрежата й, Галахър сигурно беше смутена от гибелта на Пъркинс и похищението на Хамилтън. Включването й в операцията можеше да задълбочи подозренията й още повече. Е, както и да е. В момента имаше значение единствено Хамилтън и онова, което е получил от Пъркинс. Андърс щеше да използва всичките си налични ресурси, за да се справи с проблема. Когато кризата приключеше и тези ресурси престанеха да са жизненоважни, можеше… да се избави от тях.
Погледна Манъс и реши, че е идеален за тази задача.
14.
Ремар покани Иви в директорския кабинет веднага след идването й на другата сутрин. През нощта беше получила есемес с нареждане да е при него точно в седем. Нещо, свързано с Хамилтън, предположи тя, и сърцето й се разтуптя. За щастие Дин можеше да дойде рано, за да се погрижи за Даш и да го заведе до автобусната спирка. Иви обичаше салвадорката и не знаеше какво би правила без нея.
Затвори вратата, седна, след като директорът й даде знак, и потисна импулсивното си желание да се разшава на мястото си под изпитателния му поглед. Сякаш я подканяше да заговори, да си признае или нещо подобно — нямаше представа.