В ума й се загнезди внезапна неспокойна мисъл. Ами ако директорът наистина стоеше зад смъртта на Пъркинс и похищението на Хамилтън? Малко вероятно, да, и все пак… тя вече му беше дала средствата, които биха могли да са му го позволили, а сега дори ги оптимизираше. Защо? Защото просто й доставяше удовлетворение да развива системата ли?
Заразтрива слепоочията си. Не искаше да се измъчва от такива съмнения. Искаше да изпълнява задачите си добре, да я ценят, да има сигурността, от която се нуждаеше Даш. Нямаше да й навреди и малко издигане в йерархията. Ала близостта до нещо… лошо изтласкваше на повърхността тревогите, които се опитваше да потисне от Сноудън насам. Хората обикновено не приказваха за това — никой не искаше да го нарочат за слабохарактерен или потенциален предател, а по Програмата за борба с вътрешната заплаха лесно можеха да те докладват като такъв, — но нейните чувства със сигурност не бяха изолирани.
Толкова много инженери и математици, които постоянно разширяваха капацитета на АНС, намираха лично удовлетворение и напредваха в кариерата с всяко свое страхотно нововъведение. Обаче междувременно губеха представа за общата картина и загърбваха рисковете от това за какво могат и ще бъдат използвани тези нововъведения. Докато Сноудън не направи абсолютно невъзможно да отричат действителността.
За миг се замисли за масивите данни в нейната биометрична система: достъпът до класифицирана информация, от една страна, журналистите, активистите и други радикали и подривни елементи, от друга. Зачуди се кой е съставил списъците. С достъпа до класифицирана информация нямаше проблем: вярно, това бяха над милион и половина души, но винаги можеше да се проникне в базите данни. Кой обаче беше съставил списъка на подривните елементи? Това изискваше преценка, а не елементарен бинарен подход. Какви бяха критериите? Каква бе процедурата, ако изобщо имаше такава? Просто й бяха дали списъка. И също както можеше да използва само една група инструменти за анализ на съвпаденията, така и не знаеше какво се случва с информацията, която предаваше на директора. Предполагаше, че той я препраща на друг служител, който няма представа откъде и от кого идва тя, нито за какво се използва.
Програмата винаги й се беше струвала доста разпокъсана, но преди това не я безпокоеше особено. Просто обичайният хаотичен резултат от прекалена параноя, смяташе Иви, прекалено малко планиране, прекалено много лични територии. Нещо, което човек на нейното равнище не можеше и не биваше да обсъжда. Обаче сега тази разпокъсаност изглеждаше… преднамерена. Не толкова случайна, по-скоро умишлена.
Ала какво всъщност можеше да направи? Такава й беше работата. А тя ужасно се нуждаеше от тази работа. Знаеше, че няма добри перспективи в частния сектор — там я очакваха по-маловажни и скучни дейности, по-малка гъвкавост и по-ниски осигуровки, а преместването означаваше и Даш да напусне любимото си училище, както и нови битки с Шон за попечителството. Иви не беше и не искаше да е героиня. Играеше скромна роля и ако се наложеше, с лекота щяха да се избавят от нея. Тя бе на първо място майка, която се страхуваше за бъдещето на сина си и се опитваше да го направи колкото може по-сигурно.
„Съсредоточи се, Иви. Просто се съсредоточи. Всичко това са само подозрения. Нямаш сериозни улики, нямаш доказателства, само някакви шантави съвпадения. Върши си работата. В нея те бива“.
Работата беше напрегната. И странна — да връща назад последните дни от един живот, превърнал се толкова внезапно и зрелищно във филм на ужасите. Знаеше, че са впрегнати и много други хора, много други системи, за да открият движенията му, мотивите му, местонахождението му. И това бе добре. Но…
Тя се сепна. Ако Хамилтън беше пратил нещо по ФедЕкс или друга частна куриерска фирма, разкриването му щеше да е фасулска работа и за най-зеления техник. Нямаше да е и много по-трудно, ако го бе пратил по пощата.
Тогава защо директорът я караше да прави нещо неефикасно и излишно?
„За всеки случай. За пълно подсигуряване“.