Може би. Но тогава защо не й го кажеше?
„Защото изобщо не му е хрумнало. Има да мисли за десетки други неща“.
Също възможно. Обаче…
„Проверява ме. Вече знае отговора и иска да види дали ще се опитам да скрия нещо. Това се прилага при водене на разпити. А нали по време на разговора в кабинета му имах чувството, че ме разпитва? Че ме гледа подозрително? Изобщо не биваше да го питам за самоубийството на Скот Стайлс. Изобщо! Глупачка!“
Дали не изпадаше в параноя? Струваше й се, че такива мисли са опасни, и искаше да ги пропъди. Само че не можеше да се отърси нито от тях, нито от чувството, което ги пораждаше.
След четири часа направи първия пробив: Хамилтън влизаше в поща. Сърцето й се разтуптя. Дали пращаше нещо? След малко репортерът излезе — чакай, чакай, носеше плик, плик с пощенски марки. Беше купил марките, без да прати писмото?! Странно. И следователно интересно.
По-рано го бе видяла да влиза в супермаркет и да излиза с найлонова торбичка. Тогава не й се стори важно. Когато влезе в пощата, той носеше торбичката, а на излизане носеше само плика. Което означаваше, че вътре е изхвърлил торбичката. Сърцето й заби още по-бързо. Предположи, че е купил пликове в супермаркета и марки — в пощата. Добре, но тогава защо не беше пуснал писмото в пощата?
„Използва само един плик, изхвърля останалите, залепва марките… и после отива да прати писмото от другаде. Защо? Защото не е бил сигурен какви марки му трябват, но и не е искал да го видят, че пуска писмото“.
Добре, в такъв случай сега щеше да търси пощенска кутия. Иви проследи движенията му от една мрежа камери на друга и в един момент пликът попадна в обектива.
„Ето — адрес!“ Тя върна записа, започна да го преглежда кадър по кадър и уголеми образа. Прекалено неясен. Изчисти го и получи част от надписа. Повторно го изчисти и… „Да!“ Останалата част от адреса. Частна пощенска служба в Роквил, градче в Мериленд. Хамилтън сигурно държеше там пощенска кутия под наем. Тя влезе в данъчните му декларации и откри домашния му адрес: Потомак, съвсем наблизо. Трябваше да е пратил плика до себе си, предпазливо избягвайки домашния и служебния си адрес.
Имаше и обратен адрес, някъде в Истанбул. Иви го провери — евтин хотел в Султанахмет, не онзи, в който беше отседнал Хамилтън. За заблуда, за да придаде на писмото до Щатите нормален вид и да не привлече излишно внимание.
Отново прегледа кадрите. Пликът леко се издуваше. Или много сгънати листове, или, да речем, флашка в картонено легло. Това трябваше да е.
Продължи да следи Хамилтън. За известно време го изгуби, но когато репортерът пак се появи, плика го нямаше. Спокойно можеше да приеме, че го е пуснал в пощенска кутия по пътя си. Обикновените писма не минаваха през митница. Можеше да го е пуснал навсякъде — и изглеждаше, че е направил тъкмо така.
Писмото представляваше важна находка, изключителна находка, и мисълта, че разработената от нея система е засякла нещо толкова значително, я изпълни с удовлетворение. Обаче директорът щеше да се интересува дали има нещо друго. Затова тя продължи проверката. И упоритостта й беше възнаградена, когато Хамилтън се отби в офис на ФедЕкс в Бейоглу. Този път не носеше нищо нито на влизане, нито на излизане. Но и не се налагаше — можеше да е поставил флашка в плик, и толкова.
Значи две пратки — основна и резервна. Втората можеха да проследят в системата на самата ФедЕкс. За писмото обаче знаеше единствено тя. Никой друг нямаше достъп до мрежата от камери, нито пък притежаваше уменията да я използва.
Внезапно заинтригувана, Иви забарабани с пръсти по бюрото.
Ами ако просто пропуснеше да спомене за изпратеното писмо? Даже директорът отнякъде да знаеше за него, а не си представяше откъде би могъл да научи, тя спокойно можеше да го е пропуснала сред купищата записи, които трябваше да прегледа. Не й допадаше идеята да я сметнат за некомпетентна, ала не виждаше как биха могли да открият нещо подозрително в нейния пропуск. Особено след като съобщеше за пратката по ФедЕкс. Директорът щеше да се концентрира върху нея. Едва ли щеше да се запита дали е имало друга пратка. И дори да се сетеше, нямаше как да разбере.
За момент се замисли дали да изтрие инкриминиращите кадри, но се отказа. Едно беше да се оправдае с недоглеждане, но щеше да е съвсем друго да обясни унищожения запис, ако се стигнеше дотам.
Пое си дълбоко дъх. Какво да прави с писмото, пратено от Хамилтън до пощенската кутия в Роквил? Може би нищо. А може би си казваше, че няма да направи нищо, защото алтернативите бяха абсурдни и не искаше да го признае. Най-важно беше, че не се налага да прави нищо. Щеше да съобщи на директора за пратката по ФедЕкс и да се престори, дори пред самата себе си, че няма нищо друго за докладване. И после просто щеше да… чака. Да чака и да наблюдава. Да, точно така. Щеше да чака и да наблюдава.