Което специално в този момент ужасно я измъчваше. Имаше една идея, ала нямаше с кого да я сподели. Искаше й се да попита директора, но се двоумеше. Понеже какво щеше да постигне, ако му кажеше? Идеята беше толкова невероятна, че той щеше да я сметне за неблагонадеждна, даже за параноична. И за какво? Рискуваше прекалено много. Работата беше точно за нея и имаше огромно значение за обществото. А и получаваше добри пари, плюс допълнителните облаги. Особено здравната осигуровка, без която нямаше да може да запише Даш в специалното училище. Бившият й съпруг не даваше нищо, а тя се боеше да го съди, за да не й отмъсти, като предяви претенции за попечителство над детето. Майка й беше починала, а баща й се намираше в старчески дом с прогресиращ алцхаймер. Затова имаше нужда от тази работа и мисълта, че явно и работата има нужда от нея, я изпълваше с увереност. Що се отнасяше до съмненията й… е, нима всички не изпитват съмнения, които са се научили да пазят за себе си?
Седеше вече близо двайсет минути и тъкмо си мислеше, че може би беше трябвало да се отбие до тоалетната преди да дойде и че определено бе трябвало да си облече пуловер, защото, както обикновено, във външния офис цареше ужасен студ, когато Ремар спря да пише, вдигна поглед от монитора и каза:
— Вече можете да влезете.
Винаги се чудеше как му сигнализира директорът. Може би с някакво текстово съобщение, същото, с каквото и Ремар го информираше за нейното идване. Или пък бяха станали телепати, след като толкова време работеха заедно. Тя се изправи, поколеба се за миг и отвори вратата.
Директорът седеше зад Г-образното си дървено бюро. На стената отляво висяха снимки на видни личности — президенти, премиери, генерали и индустриалци стояха рамо до рамо или се ръкуваха с Андърс. Лавиците на дясната стена бяха пълни със сериозни наглед томове по военна стратегия, бизнес мениджмънт и философия. В единия ъгъл имаше масичка, диван и два фотьойла — място за по-дълги и навярно по-неофициални срещи, въпреки че генералът никога не я беше канил там.
Тя затвори вратата и мълчаливо изчака, докато директорът пишеше в полето на някакъв документ. След малко той я погледна над очилата си за четене и вдигна вежди. Какво означаваше това изражение? Раздразнение, че прекъсва работата му? Или напротив, че се радва на появата й? Както винаги, не можеше да го разгадае. Андърс беше слаб шейсетинагодишен мъж с оплешивяваща коса и нездрав тен. Иви работеше при него повече от година и още не го бе виждала да проявява истинска емоция, освен периодичното присвиване на бледосините му очи. Никога не го беше хващала да зяпа гърдите й, които бяха наедрели след раждането на Даш и бяха решили да останат такива дори след като пак започна да тренира и възвърна предишното си тегло. Нямаше нищо против, даже като самотна майка се радваше на вниманието, което привличаше, но фактът, че директорът не ги и поглежда, й се струваше малко странен. Дали не беше гей? Знаеше, че е женен и има четири пораснали дъщери, обаче това не гарантираше нищо — дори през XXI век сред военните имаше много тайни хомосексуалисти, особено сред началниците. От време на време се питаше как ще реагира генералът, ако му се яви с някое и друго разкопчано копче и се наведе над бюрото, уж да му покаже нещо… щеше ли да се изкуши да погледне? Но не, нямаше да се престраши да го направи. Знаеше, че той не е от хората, с които можеш да си играеш такива игрички.
Директорът посочи един от столовете пред бюрото си.
— Какво има? — Въпросът представляваше своеобразно предизвикателство, намек, че щом тя се възползва от предимството си на пряк достъп, непременно има да му докладва нещо важно. Че е по-добре да му докладва нещо важно.
Иви седна и плътно притисна ходилата си към килима. И тук като във външния офис работеше климатичната инсталация, но тя усети, че под мишниците й избива пот, и се зарадва, че не е забравила да си сложи дезодорант.
— Системата ми засече две лица от списъка за наблюдение. Един репортер от „Интерсепт“, Райън Хамилтън. И нашият спецсъветник в Анкара Даниъл Пъркинс.