Иви погледна Даш, за да се увери, че е добре. Синът й гледаше мъжа със сияйна, великодушна, невинна усмивка, все едно му казваше: „Честито, ти успя да хванеш топката!“. Затова Иви го обичаше най-много — защото в него нямаше и капчица егоизъм, защото той искрено се радваше за този непознат с шапка на Ориолс, въпреки че допреди малко самият той отчаяно искаше да хване топката.
Мъжът отвръщаше на погледа му със странно изражение. Съчувствие? Озадачение? Не беше сигурна. А после непознатият приклекна, протегна ръка и подаде топката на Даш.
Даш се ококори и зяпна. След това поклати глава, сякаш се боеше да повярва, че наистина му я дава. Мъжът протегна ръката си още повече и с другата посочи Даш: „Вземи, твоя е“. Адски странно — той като че ли знаеше, че Даш е глух. Ама разбира се, трябваше да ги е видял да разговарят на жестомимичен език. Само че имаше още нещо, някакво по-дълбоко разбиране.
Даш я погледна умолително. На Иви й се искаше да приеме добрината на мъжа, но беше прекалено много — тя не разбираше от бейзбол толкова, колкото Даш, но тази топка щеше да е безбожно скъпа по Ибей. Тя поклати глава и с неохотна усмивка каза на мъжа:
— Много мило от ваша страна, но наистина не можем да приемем.
Непознатият обаче не си отдръпна ръката. Просто погледна Даш и вдигна вежди: „Сигурен ли си?“.
Даш пак се обърна към нея и очите му излъчваха такъв копнеж, че Иви не можеше да му откаже, въпреки цялото си възпитание. Поколеба се още малко и накрая кимна.
— Добре.
Даш беше толкова щастлив, че сви юмруци и заподскача от радост. Взе благоговейно топката от протегнатата ръка на мъжа и заповтаря с малко неясния си глас:
— Много, много, много ви благодаря!
Непознатият кимна. И после отговори на жестомимичен език:
— „Моля“.
Даш толкова се сащиса, че за миг забрави топката в ръцете си и се опита да му отговори със знаци. Топката му пречеше и той я тикна в ръцете на Иви, която едва не я изпусна от изненада.
„Ти знаеш жестомимичен език?!“
„Да — отговори мъжът. — Глух съм“.
„И аз!“
„Знам. Видях ви да жестикулирате с майка ти. Ти го правиш по-добре от нея“.
Даш се засмя.
„Да, все й го повтарям“.
Непознатият се усмихна. Имаше нещо… тъжно в изражението му, сякаш лицето му не беше свикнало с усмивки, сякаш не вярваше в самото чувство.
„Защо ми даваш топката?“ — попита Даш.
„Защото ми се стори, че я искаш“.
„Но ти също я искаш, нали?“
„Не толкова, колкото ти“.
Иви изумено следеше разговора. После дойде на себе си, прибра топката в чантата си и каза с жестове:
„Благодаря ви. Наистина сте изключително мил“.
Мъжът поклати глава, сякаш засрамен от думите й, и се изправи.
Иви трябваше да признае, че й харесва. Четирийсетинагодишен, с кестеняворуса коса и тъмна набола брада. Скришом погледна лявата му ръка — не носеше халка. Имаше нещо интригуващо и привлекателно в спокойствието му, докато всички около него се опитваха да му вземат топката. Харесваше и усмивката му — и онази странна неохота или тъга, която се криеше зад нея. И разбира се, не можеше да не се трогне от жеста му към Даш и от реакцията на сина си. Срещите с мъже винаги я бяха безпокоили заради многобройните ужасяващи истории за педофили, които използват самотни майки, за да се доберат до децата им. Но всичко в живота крие известни рискове, нали така? Пък и тя разполагаше с възможности да проверява мъжете, с които излиза, за каквито повечето жени можеха само да мечтаят.
Без повече да го обмисля и преди да е изгубила смелостта си, Иви му предложи:
„Ще ходим на хотдог на Юта Стрийт. Ще дойдете ли с нас?“
„Много мило от ваша страна, но не искам да се натрапвам“ — отговори мъжът.
„Сигурен ли сте? Изобщо не се натрапвате“.
Непознатият сведе поглед за миг. Лицето му издаваше противоречивите му чувства. Тя усещаше, че му се иска да приеме поканата й, и се зачуди на какво се дължи неохотата му. Може би просто на учтивост? Дали разбираше, че го е харесала, но не споделяше нейното отношение?
Даш го побутна по коляното и когато мъжът се обърна към него, го попита:
„Не обичаш ли хотдог?“
Непознатият за миг се озадачи.
„Всички обичат хотдог“.
„Тогава защо не дойдеш с нас?“
Ръцете на мъжа увиснаха неподвижно във въздуха и той се обърна към Иви, сякаш я молеше за помощ.
„Хайде. — Тя се усмихна. — Позволете ми да ви черпя един хотдог. Просто от благодарност за жеста ви“.
16.