Манъс попита жената къде е паркирала, макар че знаеше, тъй като беше наблюдавал движението на телефона й с мобилно проследяващо устройство. Тя отговори, че е на охраняем паркинг, и Манъс предложи да ги изпрати дотам. Това явно я зарадва, което го изненада и малко го смути.
„Радвам се, че се запознахме, Марвин — каза жената на жестомимичен език, когато стигнаха при колата. — Наистина не знам как да ти благодаря за това, което направи за Даш“.
„Няма нищо“.
„Определено не е нищо“ — възрази тя толкова искрено и разпалено, че Манъс за втори път, откакто ги наблюдаваше, усети нещо в него да се раздвижва, нещо забравено и все пак познато. Няколко секунди той само безмълвно я гледаше, неуверен как да отговори.
Момчето го задърпа за ръкава и Манъс сведе очи. То посочи чантата на майка си, където беше топката, и с тържествено изражение попита:
„Наистина ли ми я подаряваш?“
„Твоя е“.
„Но ти я улови“.
„Вече е твоя“.
Сериозното изражение се задържа още миг-два, после преля в радостна усмивка. Момчето се хвърли към него и силно го прегърна, притисна лицето си към корема му. Манъс смаяно го погледна и някак си успя да го потупа неловко по рамото. Малкият се отдръпна, все още ухилен до уши.
Жената наблюдаваше сина си с лице, което Манъс не можеше да разчете, нещо едновременно радостно и болезнено. После му напомни:
„Ей, хубавецо, не забравяй какво трябва да кажеш!“
Момчето погледна Манъс.
„Много, много, много ти благодаря!“
Манъс също толкова тържествено му отговори:
„Моля“.
„Имаш ли визитка, Марвин? — попита жената. — С Даш живеем сами, пък аз не съм от най-сръчните. Тъй де, ако изпълняваш и дребни поръчки“.
Каквото и да искаше от него Директора, идеята не му се стори особено добра. Манъс обаче реши, че ще е странно, ако откаже. Поколеба се за миг, после й подаде визитката си. Фалшива, естествено. Тази легенда напълно го устройваше. Много го биваше с всякакви инструменти.
Тя хвърли поглед на визитката, прибра я в чантата си и се усмихна.
„Ще се радвам да се видим пак. Един хотдог е крайно недостатъчен, за да изразим признателността си“.
Манъс също й се усмихна, малко неуверено. Не знаеше защо има усещането, че прави нещо нередно. Директора искаше от него да наблюдава жената.
Какво беше казал, че го интересувало? „Човешката страна, неколичествената, призракът в машината“. Е, как можеше да научи за това от разстояние? Сближаването с нея щеше да е просто начин да я наблюдава по-внимателно.
И все пак се надяваше, че Директора няма да поиска от него нещо повече от това да я наблюдава.
17.
Андърс седеше на бюрото си, чакаше Делгадо и се мъчеше да овладее нетърпението си. Без каквито и да е затруднения беше пуснал „разузнавателна информация“ за писмо-бомба, пътуващо от Истанбул за Вашингтон. Срещу обещание за шест многозарядни гранатомета М32А1 и боеприпаси за тях неговите контакти в Турция просто проведоха разговор на английски помежду си по мобилни телефони с предплатена услуга, използвайки думи като „бомба“, „взрив“ и „Аллах акбар“ наред с „ФедЕкс“ и „Вашингтон“. Подслушващата система на АНС АУРОРАГОЛД засече разговора, екип от Операции по специализиран достъп проникна в компютърната мрежа на ФедЕкс, за да проследи пратката, и Томас Делгадо, легендиран като военен експерт по обезвреждане на боеприпаси, отиде да посрещне самолета с „писмото-бомба“ на вашингтонското международно летище „Дълес“. Бяха проведени дискретни разговори с шефове на летището, наземният персонал получи инструкции, служителите бяха посъветвани да оказват пълно съдействие. Нищо не беше оставено на случайността и сега нямаше какво друго да правят, освен да чакат.
Ремар отвори вратата и надникна в кабинета.
— Президентът пак свиква Съвета за национална сигурност. Иска те в Ситуационната зала след два часа.
Андърс тихо изруга.
— Каква е прогнозата ти?
— Според мен ще даде заповед за спасителна операция.
— Маккуин не трябваше ли да ни осигури малко време?
— Сенаторът направи всичко по силите си. Обаче съветите на един генерал тежат много повече.