— Мислиш, че нещата са свързани, така ли? Че президентът се възползва от призива на Маккуин за търпение, за да се изкара решителен в сравнение със сенатора?
— Възможно е. Няма как да разберем. Въпреки това смятам, че в онзи момент постъпихме правилно.
Андърс си погледна часовника и потърка длани.
— Добре, колата ще ми трябва след един час. Дотогава Делгадо би трябвало да е приключил.
Сякаш по даден знак на външната врата се почука. Ремар излезе и след малко се върна с Делгадо, който носеше камуфлажна бойна униформа вместо обичайния си стилен костюм. Делгадо се приближи до бюрото и подаде на директора пакет от ФедЕкс. Ремар ги остави и затвори вратата след себе си.
Известно време Андърс мълчаливо гледаше Делгадо, устоявайки на изкушението веднага да отвори пакета. Нямаше нужда онзи да вижда, че е толкова важно.
— Някакви проблеми? — небрежно попита той.
— Не. Човекът, който товареше пратките на камиона, с удоволствие ми показа къде да открия онова, което търся. И се отдалечи на безопасно разстояние, докато го взема. Предполагам, че слухът се е разпространил светкавично.
Андърс скъса плика, бръкна вътре и извади флашката. Включи я в юесби порта и стартира декриптиращата програма. Минутите се занизаха, но явно дори суперкомпютрите, с които беше свързан специалният му компютър, не бяха в състояние да се справят със защитата, поне не толкова бързо, колкото се надяваше генералът. В паметта обаче имаше много гига байтове информация — вероятно това бе истинската флашка, а не поредната примамка. Е, даже да не пробиеха защитата, нали вече беше у него. Пъркинс го нямаше. Сега само трябваше да се справи с Хамилтън и изтичането на информация щеше да е овладяно.
За миг се зачуди какво е предал на журналиста Пъркинс. Е, май така и нямаше да научи. Щеше да го преживее. Важното беше, че не е Божието око. Не можеше да е Божието око.
Делгадо кимна към пакета.
— Искате ли да проверя адреса на получателя?
Андърс вече бе пратил Манъс да души там, частна пощенска служба в Адамс Морган, квартал в центъра на Вашингтон, но нямало нищо особено. И все пак няколко различни системи бяха потвърдили, че преди две седмици Хамилтън е наел пощенска кутия. Почти със сигурност еднократен акт и следователно почти със сигурност задънена улица.
— Не — отвърна директорът. — Не се налага.
Делгадо кимна и се обърна да си тръгне, но после отново се завъртя към Андърс.
— А, исках да ви питам нещо. Сигурно не е важно, затова за малко да забравя.
Андърс вдигна вежди.
Делгадо попипа присадените косми на главата си, сякаш за да се увери, че още са там.
— Познавате ли някоя си Ефира?
В ума на директора засвири аларма, но лицето му остана безизразно.
— Не знам. Ефира коя?
— Не съм сигурен. Пъркинс каза нещо за някаква Ефира. В колата, преди да умре.
Алармата зави още по-силно.
— Какво каза?
— А, забравил съм, нищо особено.
Андърс потисна яда си — Делгадо явно го изпитваше, за да види доколко всъщност е важно за него всичко това. Той впери очи в дребосъка и каза натъртено:
— Предпочитам винаги да ми докладваш всичко, Томас, и да ме оставяш аз да преценя дали нещо не е „нищо особено“. Какво ще кажеш?
Делгадо извърна очи като засрамен ученик.
— Каза: „Ефира, обичам те“. И просто се чудех… Не знам. Това жена му ли е?
Андърс отлично знаеше, че Делгадо е можел да провери сам. И сигурно вече се беше опитал, без резултат. Генералът нямаше представа каква е причината за това любопитство и трябваше да внимава да не разкрие растящата си тревога.
— Не, жена му май се казва Карин.
— Тогава може да му е дъщеря.
Пак нещо, което Делгадо можеше да провери и сигурно го беше направил. Но защо?
— Едва ли. Пъркинс има само две деца, синове, доколкото ми е известно.
На лицето на Делгадо се изписа малко разочаровано изражение.
— Аха. Просто ми е интересно за какво понякога си мисли човек, когато разбере, че е дошъл краят му.
— Е, която и да е тя, в сетните си мигове Пъркинс поне е усещал присъствието на някой, когото е обичал. Не е много, но е по-добре от нищо.
Делгадо изпука кокалчетата на пръстите си.
— Както казах, сигурно не е нищо особено, но и както казахте вие, по-добре да сте информиран за това.
— Така е.
В мига, в който остана сам, Андърс повика Ремар и му предаде разговора си с Делгадо. Изпитваше същото усещане като по време на Сноудън — че пак е в Чили, земята се разтърсва и тротоарите се разпукват — и се наложи да се опре с длани върху бюрото, за да запази равновесие.