— … и точното местонахождение в сградата на този човек, който според нас е американският журналист Райън Хамилтън. Госпожи и господа, време е да върнем този младеж у дома.
Леле! За миг залата, пълна с прошарени егоистични циници, сякаш щеше да избухне в овации. Ала моментът отмина, Джоунс се върна на мястото си и всички погледи се впериха в президента.
Той се обърна към председателя на Съвета на началник-щабовете.
— Сигурни ли сте в точността на техниката, която дава тези резултати, Върнън?
— Господин президент, ако разполагахме с тази техника по време на кризата със заложниците в Иран, операция „Орлов нокът“ можеше да свърши по съвсем друг начин.
Андърс кипна. „Орлов нокът“ се беше издънила заради повреди в хеликоптерите. И нямаше нищо общо с разузнавателната информация за местонахождението на заложниците. А и какво означаваше това „можеше“, мама му стара?!
Обаче не каза нищо. Джоунс очевидно имаше предимство и директорът на АНС нямаше какво да направи.
Засега.
Джиесемът му завибрира. Той погледна екрана и прочете есемеса от Ремар: „Няма преки доказателства за връзка между двете интересуващи ни лица. Налични са обаче данни, че в десетки случаи двамата едновременно са изключвали телефоните си след работа и през уикендите“.
След онова, което му бе казал Делгадо, Андърс вече инстинктивно знаеше, но сега можеше да е сигурен, че Даниъл Пъркинс и Ефира Чеймбърс са били любовници. Бяха взимали мерки да крият изневерите си, изключвайки телефоните си преди да се срещнат. Само че едновременното изключване на телефоните им само по себе си представляваше потвърждение. Пъркинс беше знаел за Божието око. Което означаваше, че и Хамилтън знае. Което означаваше, че Хамилтън непременно трябва да бъде отстранен.
— Кога ще имате готовност? — попита президентът.
— Вече строим точни копия на сградата — отвърна Джоунс и се поизпъчи, горд от възможността да покаже, че изпреварва събитията. — Четирийсет и осем часа са достатъчно време да координираме логистиката и хората ни да отработят операцията с копието на къщата в Азаз, която ще атакуват. Ако се наложи, може да съкратим срока, но ако приемем, че Хамилтън има поне две денонощия, препоръчвам да изчакаме дотогава. Не бива да действаме неподготвени.
Всички погледи се насочиха към Андърс.
— Известно ли ни е нещо за ситуацията на Хамилтън? — обърна се към него президентът.
Унижението най-вероятно беше пресметнат ход, но нямаше какво да направи, освен да го преглътне.
— Не, господин президент, нямаме данни с колко време разполага Хамилтън. Освен факта, че тази групировка явно възнамерява да използва похищението му за пропагандни цели. Това предполага, че той почти със сигурност има най-малко четирийсет и осем часа.
Президентът кимна. Сигурно си мислеше, че подобен анализ би могъл да направи всеки интелигентен гимназист, и може би се беше надявал на нещо по-съществено от директора на АНС.
— Забележки? Критики? — Държавният глава се огледа. — Няма ли? Добре тогава, взимам следното решение. Стига да не се появят непредвидени обстоятелства, след четирийсет и осем часа отиваме да върнем този младеж у дома.
„Непредвидени обстоятелства — помисли си Андърс. — Просто си нямаш представа какво ще се случи!“
19.
Манъс пак беше в Турция, уж за да достави гранатомети на хората от Ергенекон, на които бе предал журналиста. Всъщност Директора му бе казал да ги убие и непременно да вземе джиесемите им. Той нито знаеше, нито се интересуваше защо са му на Директора техните телефони. Обаче това с убиването го зарадва. Искаше му се да ги очисти още тогава. Сега вече можеше да го направи.
Щяха да се срещнат на източния бряг на Туз Гьолю, огромно солено езеро на около сто и петдесет километра югоизточно от Анкара. Манъс шофираше под яркото слънце покрай полупресъхналото езеро — светлосин овал, обточен с искрящо бяла ивица. Наоколо не растеше нищо друго освен жълта трева и ниски шубраци.
Подмина няколко туристически ресторанта с магазини за сувенири. Тук-там се мяркаха хора, дошли да фотографират солта. Асфалтовата настилка на шосето се смени с чакъл, после пътят стана черен. Скоро сградите и хората съвсем изчезнаха.
В края на пътя видя развалини на постройка, само основи и тухлени стени, полускрита сред кафявите храсталаци. Там беше мръсният бял ван, който си спомняше от предишната им среща, и до него пушеха същите трима мъже. Когато се приближи, те се вгледаха в колата му с присвити очи, познаха го и му махнаха, за да покажат, че ръцете им са празни. Той кимна и спря на няколко метра от вана, малко под ъгъл, така че шофьорските врати на двата автомобила да останат от външната страна. Това навярно щеше да се стори странно на турците, защото по-лесно и по-дискретно щяха да прехвърлят гранатометите, ако доближеше багажника на своя автомобил до техния. А може и да се досетеха, че проявява предпазливост. Не му пукаше. Единственото прикритие наоколо беше самият ван и Манъс искаше да отвори багажника, без да изпуска вана от поглед, както и да има време да реагира, ако някой изскочи от задните врати на турската кола.