Не, имаше. Лежеше на пода, свит на кълбо. Манъс запримигва, озърна се наоколо и пак погледна. Видя рокля с волани, от чиито ръкави се подаваха две космати ръце, проблясък на метал — китки, оковани зад гърба с белезници.
Приближи се и провери вътрешността на вана. Нямаше нищо друго. Само този мъж, дребен, окован, с рокля. Треперещ.
Като държеше пистолета под нивото на брадичката си, Манъс протегна лявата си ръка и дръпна мъжа за крака. Онзи потръпна, но остана в същата поза.
Манъс не знаеше дали не е казал нещо, дали не е издал някакъв звук.
Пак го дръпна, този път по-силно. Мъжът присви раменете си, сякаш очакваше да го ударят, и се обърна. Манъс не го позна веднага, защото лицето му беше обезобразено — очите му бяха насинени, клепачите — полузатворени, устните му бяха подути и напукани. По бузите, ръцете и раменете му имаше многобройни изгаряния от фасове.
Беше Хамилтън.
Манъс толкова се смая, че за секунда забрави да провери за опасност. После изостреният му от дългогодишен опит инстинкт се обади и той бързо се огледа. Нищо. Когато отново се обърна към Хамилтън, видя, че журналистът говори:
— Моля ви! Моля ви, помогнете ми! Моля ви!
Манъс се опита да осмисли ситуацията. Какво се беше случило? Когато по новините съобщиха, че Хамилтън е в ръцете на някаква отцепила се от ИДИЛ групировка, той бе решил, че Директора е използвал турците като посредници. Е, поне такъв трябваше да е бил планът. Дали турците бяха направили видеозаписа сами, използвайки човек, говорещ арабски, в ролята на размахващия нож терорист? Или бяха предали някой друг на сирийската групировка? Обаче кого? И защо? Може да бяха задържали репортера, за да го използват, докато им омръзне, и после да го препродадат?
Хвърли поглед към труповете. Не трябваше да ги очиства толкова бързо. Сега му се искаше да може пак да поработи върху тях.
Отново погледна Хамилтън.
— Моля ви! — хленчеше журналистът. — Помогнете ми, моля ви!
Манъс се замисли. Какво щеше да е желанието на Директора? Сигурно този човек да умре. Иначе защо ще организира отвличането му, ако не за да го убият уж някакви си джихадисти?
И всъщност това щеше да е истинска милост за него. Човекът беше съсипан и Манъс знаеше, че няма да може да се възстанови. Една крачка във вана, вратата затворена, за да приглуши звука, един бърз изстрел в тила. Край на мъките на малкия, край на ужаса.
— Моля ви — пак запелтечи Хамилтън и от подутите му очи потекоха сълзи. — Искам да си ида у дома… само да си ида у дома.
Манъс отново се огледа. Районът продължаваше да пустее.
„Просто го направи — помисли си той. — Направи го бързо. Малкият няма да усети нищо“.
Понечи да влезе във вана, ала се поколеба.
И осъзна, че не иска да убие този човек.
Отново се опита да се убеди, че за Хамилтън това ще е милост. Не успя. Всъщност чувстваше, че това ще е още по-голяма жестокост от трагедията, която вече му беше причинил.
„Еба ти!“
Бавеше се прекалено много. Трябваше да се съсредоточи върху целта на идването си тук. Хамилтън не беше негов проблем.
Отиде при труповете и събра джиесемите на турците от джобовете на панталоните им. Извади батериите, хвърли ги в багажника на колата си, вдигна зиг зауера, зареди го и го остави на предната дясна седалка. Погледна се в огледалото и без изненада установи, че цялото му лице е опръскано с кръв. Върна се при багажника, взе мокра кърпа от пакета, който носеше тъкмо за такава цел, и се почисти. По колата също имаше кървави пръски. Той ги избърса, пусна кърпата в багажника и го затвори.
След това спря за момент, загледан във вана. Искаше му се изобщо да не беше проверявал вътре. И тогава си каза: „Е, може пък наистина да не си проверил“.
В това имаше нещо. Защото дори Хамилтън да се спасеше, на кого щеше да каже? Едва ли виждаше с тези подути очи. Фактът, че го молеше за помощ, а не да не го измъчва, предполагаше, че не е разпознал в него своя похитител. И даже да виждаше, как щеше да го опише? И първия път, и сега Манъс носеше фалшива брада, очила и шапка. Репортерът можеше да е запомнил странния му глас и глухотата му от предишния път, но сега Манъс изобщо не си беше отварял устата.
Пък и виждаше, че човекът е съсипан, ясно. Сигурно така щеше и да си умре — сам, безсилен и безпомощен във вана.
„Тогава защо просто не го убиеш? Ще му направиш услуга“.
Може би. Да, може би така щеше да е най-добре. Обаче не му се струваше добре.
„Или пък… можеш просто да му свалиш белезниците. И да го оставиш да се оправя сам“.