Специалният съветник за връзка беше главният представител на АНС в Турция, който се отчиташе лично пред директора. В целия свят имаше само още петима — в Германия, Италия, Тайланд, Япония и Корея. Ако спецсъветникът беше извършил измяна, щяха да си имат сериозен проблем и тя внимателно наблюдаваше директора, любопитна как ще реагира.
Но той само леко присви очи.
— Какво си забелязала?
— Както ви е известно, сър, ние следим мрежите от наблюдателни камери по целия свят. Информацията постъпва в система за разпознаване на лица и конволюционна невронна мрежа, която анализира други биометрични данни като ръст, дължина на крачката и скорост на ходене, и когато конкретни хора бъдат регистрирани заедно, системата ни предупреждава. Получават се много фалшиви сигнали, които трябва да бъдат отсети, но за този имаме потвърждение. Почти съм сигурна, че Хамилтън и Пъркинс са се срещали в Истанбул.
Лицето на директора продължаваше да е толкова безизразно, че за миг заприлича на маска, също като обезобразения от изгарянето профил на Ремар.
— Имаш ли ги на кадър заедно?
— Не, сър, нямам ги. Обаче знам къде са се срещнали — на един ферибот в Босфора. Успях да проследя маршрутите, по които са минали поотделно, въпреки че на самия ферибот не е имало камера.
Генералът се отпусна назад и небрежната му поза й отправи същото предизвикателство като въпроса, с който я посрещна.
— Откъде знаеш, че не е съвпадение?
— Е, не мога да го докажа, естествено. Но фериботът ми се струва идеално място за тайни срещи. А и вие ми казахте да ви съобщавам дори за съмненията си, особено когато единият от участниците е от АНС.
Дори думите й да му бяха прозвучали като укор, той по никакъв начин не го прояви.
— Кога се е състояла тази вероятна среща?
— Преди два часа.
— Двамата още ли са в Истанбул?
— Така смятам. Предполагам… — Иви размисли и млъкна.
— Да?
— Е, знам, че като спецсъветник в Турция Пъркинс се отчита лично пред вас. Предполагам… не сте знаели, че е в Истанбул.
Директорът вдигна вежди.
— Какво те кара да предполагаш така?
— Вие току-що ме попитахте дали двамата още са там, сър. Ако Пъркинс пътуваше служебно, щяхте да знаете.
Андърс безмълвно впери очи в нея и тя се зачуди дали не е прекалила. Ала искаше да му покаже, че способностите й не се ограничават само до елементарното проникване в мрежи и разработване на системи за наблюдение. Искаше да му покаже, че има и добър нюх и че заслужава да й възлага повече отговорности.
— Така или иначе, предлагам проверка на митническата информация, за да установим кога е пристигнал Хамилтън — продължи Иви. — Бих проверила и мобилните им телефони. Ако са били изключени или са ги оставили някъде другаде, това определено ще потвърди, че не са искали да бъдат проследени. ЕксКискор също може да ни каже много неща. Бих го проверила сама, сър, обаче нямам оторизация.
Това беше фин намек, че ще е в състояние да си върши работата по-добре, по-ефикасно, ако разполага с повече средства.
Но той не й обърна внимание.
— Звучи логично. Прати ми суровите данни. Искам да знам точно къде и по кое време са ги засекли камерите.
— Ще бъде изпълнено, сър.
Директорът си свали очилата, остави ги на бюрото и се втренчи в нея.
— Кажи ми, Иви, нали ти разработи системата за наблюдение на камерите?
Тя запримигва от изненада, че генералът се обръща към нея по име. Че изобщо си го спомня.
— Ъъъ, да, сър. Е, тъй де, вече знаехме, че в последно време повечето наблюдателни камери са свързани в мрежи, с други думи, че можем да ги използваме дистанционно.
— Да, но тъкмо ти ръководеше екипа, който ни вкара в мрежите и ги свърза. Тъкмо ти направи така, че системата автоматично да прониква в новите мрежи в момента, в който се активизират, като ония, които Харвард тайно инсталира в аудиториите, уж в рамките на проучване на посещаемостта на лекциите. Тъкмо ти предложи да използваме достъпа си до тях не само за конкретни задачи, но и за пасивно наблюдение, като ги свърза със система за разпознаване на лица и конволюционна невронна мрежа.
— Точно така, сър.
Той кимна.
— Ако тази работа с Пъркинс наистина се окаже вярна, без тебе изобщо нямаше да забележим. Браво!
Тя разбра, че с тези думи директорът я отпраща. Сега беше моментът да повдигне въпроса, който я измъчваше.
„Просто го направи — помисли си Иви. — Иначе никога няма да престанеш да се тормозиш“.
— Сър, може ли да… искам да ви питам за още нещо, ако не възразявате.