Това му се стори малко по-добре. Защото ако Хамилтън беше достатъчно умен, за да се сети, че ключът за вана е у някой от убитите турци и че у тях сигурно има и пари, които може да вземе, и ако му стигнеха силите да избяга с колата и проявеше находчивостта да се укрие някъде, докато се възстанови, нима не заслужаваше да му се даде шанс?! А ако искаше просто да лежи там и да умре, пак щеше да си го е заслужил. И в двата случая всичко щеше да зависи от самия него.
Манъс отново отиде при убитите, пребърка джобовете им, откри ключа за белезниците и се върна във вана. Когато мина зад Хамилтън, репортерът немощно започна да се съпротивлява — рефлекс от преживяното, знаеше Манъс. Разбираше и че няма да се вслуша в думите му, както и да се опиташе да го успокои. Затова просто здраво го натисна, опря коляно в гърба му и освободи китките му. Избърса белезниците с полата на ризата си и ги пусна на пода. После се огледа. Отзад имаше някакви работни дрехи — мръсна тениска и гащеризон. Добре. Дрехите на турците бяха пропити с кръв, а с тази рокля малкият нямаше да стигне далече. Ако изобщо опиташе, естествено.
Манъс слезе от вана, за последен път се огледа, качи се в колата си и потегли. Когато се отдалечеше на безопасно разстояние, щеше да изхвърли мократа кърпа и да почисти томахавката. Първо обаче трябваше да се отдалечи.
Докато шофираше, обмисляше ситуацията. Съжаляваше за онова, което бяха направили с Хамилтън турците. Радваше се, че ги е убил, и се надяваше журналистът да намери известна утеха във вида на обезобразените им тела.
Зачуди се какво да каже на Директора и реши да не му казва нищо. В края на краищата откъде можеше да е сигурен, че Директора желае смъртта на Хамилтън? Директора беше умен и играеше на равнище, което сигурно щеше да е непонятно за Манъс. Може да кроеше други планове за малкия. Може да имаше фактори, за които Манъс не подозираше. Какво го бяха учили на онзи курс в ЦРУ? „Ако не знаеш, не действаш“. Е, максимата определено важеше и за този случай.
Добре. Убил е турците, взел им е джиесемите и си е тръгнал, толкова. Бяха го пратили само за това, тъй че звучеше логично. Ван? Да, имало е ван, обаче изобщо не е проверявал вътре. Защо да проверява?
А и най-вероятно нямаше да има нищо за казване. Хамилтън щеше да умре във вана или Директора щеше пак да го открие и тогава репортерът вече със сигурност щеше да умре. В крайна сметка нямаше да има никакво значение, че Манъс отново се е натъкнал на него. Това не беше ли същото като изобщо да не се е натъквал на него?
Изхвърли Хамилтън от главата си — защото не беше имало никакъв Хамилтън — и се замисли за мобилните телефони в багажника. Директора щеше да е доволен. После си спомни за жената и сина й. Зачуди се дали Директора е пратил човек да ги наблюдава, докато него го няма. Обзе го безпокойство, макар че не знаеше защо.
20.
Томас Делгадо слезе на Фарагът Уест Стейшън, излезе от метрото и закрачи на юг по Седемнайсета улица сред калейдоскопичната светлина на улични лампи, витрини и автомобилни фарове. Пиковият час отминаваше, но още имаше много таксита, които се състезаваха за по-изгодна позиция, за да поемат вечерния наплив от клиенти. Служители си тръгваха от офисите и отиваха да похапнат с приятели или да обърнат по някоя чаша сами, автобусни врати съскаха и пищяха, изливайки и поемайки потоците работни пчелички. Повече пешеходци щяха да са плюс, обаче дневната светлина щеше да направи по-ясни записите на камерите. Това беше верният компромис.
Зави наляво по Ейч Стрийт, теглейки чанта на колела — един от многото обитатели на тесните офисни кабинки, който отива късно на работа, след като е пристигнал на Уошингтън Нашънъл или Юниън Стейшън, все още по дънки и риза, удобно неофициално облекло за пътуване. Очилата с рогови рамки допълваха общото впечатление за канцеларски плъх и въпреки че шапката му с емблема на Ориолс малко не се вписваше в този портрет, е, кой във Вашингтон ще погледне накриво бейзболен фен, задето развява отборното знаме? Важното беше да има достатъчно местен вид, за да не привлича вниманието, и в същото време да не могат после да го разпознаят. Очилата и шапката не бяха сериозна дегизировка, обаче в комбинация със слабата светлина щяха да свършат работа.
Подмина Лафайет Скуеър — пред Белия дом киснеха неколцина самотни демонстранти, стоящи на пост сред жуженето на насекомите по дърветата и шума на трафика. Не на войната, не на добива на шистов газ, не на убийствата на чернокожи, не, не, не. Обичайното бръщолевене. Чудеше се защо тези неудачници си правят труда, защо не се откажат и не си гледат живота.