Включи един от телефоните, които му беше дал директорът, и позвъни на няколко членове на местно джамийско настоятелство, както и на още два номера, получени от Андърс. После изключи джиесема и продължи по пътя си.
На няколко преки от Белия дом видя онова, което търсеше — камион на фирма за кетъринг, паркиран пред една от безбройните грамадни офиссгради в района. Шофьорът несъмнено доставяше вечеря на някакви трудещи се до късно роботи, за да могат да продължат със същото темпо и през нощта. Делгадо дръпна ципа на чантата и се огледа, после се наведе, извади устройството и залепи магнитите му под шасито, като се преструваше, че си завързва връзките на обувката. След секунди отново вървеше по пътя си.
Стигна по зигзаг до Пенсилвания Авеню и тръгна на югоизток, като пътьом изхвърли чантата в един контейнер. Естествено, преди това избърса дръжките и циповете. Някой можеше да я намери и да я вземе или пък щеше да изгние на сметището. Във всеки случай нямаше как да я свържат с него.
Спря пред Огледалното езеро на Капитолия и повтори телефонната операция с втория джиесем от директора и други номера. При Върховния съд изпълни същата процедура с последния мобилен телефон. После продължи на югоизток до Конгресния гробищен парк откъм Седемнайсета улица, прескочи ниската тухлена ограда и навлезе в успокоителния сумрак по меката трева. Светлината отслабваше и шумът на трафика стихваше с всяка следваща крачка към вътрешността.
Когато стигна до ред мавзолеи, чиито силуети бледо се очертаваха на фона на проблясващата в далечината повърхност на река Анакостия, се облегна на един от тях и се заслуша, докато очите му се приспособяваха към мрака. Директорът го беше предупредил, че мобилните телефони, които носи, ще бъдат следени постоянно и маршрутът му трябва да започне и свърши в слепи за почти вездесъщата проследяваща система на АНС точки — „катаракти“, както ги наричаше Андърс. Такава сляпа зона представляваше Конгресният гробищен парк. Там нямаше камери, сензори и прихващачи на международния идентификатор на викащия мобилен абонат. Влизането през единия край на катаракта и излизането през другия можеше да се сравни с прекосяване на река за заблуда на преследвачите. Не беше идеалното решение, но с достатъчен брой такива прекосявания човек можеше да се измъкне.
Делгадо разкопча ризата си, под която носеше тениска. Извади от чантата на кръста си кърпа, която върза на главата си, и на нейно място прибра ризата, очилата и шапката. В гробището беше влязъл чиновник, а навън щеше да излезе хипстър.
Затвори ципа на чантата и тъкмо се канеше да поеме отново, когато видя две блестящи очи, вперени в него от земята — очи и човешка фигура. Делгадо отскочи назад, вдигна едната си ръка за защита и с другата отвори сгъваемия нож „Зироу Толеранс 0300“, закачен за предния му джоб.
— Кой си ти бе, мама ти стара? — шепнешком изруга той.
— Уф… извинявай бе, човек — отвърна непознатият. — Не исках да те стряскам. Мислех, че си ме видял. Това си е моето място.
Делгадо се вторачи в лицето му, после се сети да се огледа. Не забеляза движение, но пък нали не беше видял и този тип? Господи, понеже си мислеше, че е сам, явно не обръщаше нужното внимание на обстановката.
Отново впери очи в мъжа и различи рошава коса и дълга брада.
— Как така „твоето място“?!
— Тука спя бе, човек! Намери си друго място.
— Бездомник ли си? — Разговорът звучеше нелепо, почти го досмеша. Толкова усилия да избегне свръхмодерните средства за проследяване на АНС… и да го стресне някакъв скитник, който спи на гробището!
— Не бе, човек, тази вечер в „Уолдорф Астория“ беше пълно, та затуй реших да спя под звездите.
Забавен тип.
— „Уолдорф Астория“ е в Ню Йорк. Сигурно искаше да кажеш „Уилърд“.
— Няма значение бе, човек. Виж, не си търся компания, ако ме разбираш.
— На това гробище спят ли и други хора?
— Аз да не съм ти някакъв преброител?! Да, и други спят тука. Обаче не си пречим един на друг, нали загряваш? А бе, човек, какъв е този маскарад?
„Мамка му!“
— Какъв маскарад?
— Ризата и кърпата. Ти какво, да не отиваш на шампионат по ултимейт?
„А, ясно“.
— Не, всъщност малко нещо съм кръшнал.
Бездомникът се захили.
— Всички кръшкаме.
— Ако ти дам петдесетачка, ще забравиш ли, че си ме виждал?
Онзи се ококори в мрака.
— А бе, човек, за петдесетачка ще забравя и собственото си име!
Делгадо се усмихна.
— Добре, разбрахме се. Хайде, покажи се. Почти не те виждам.
Мъжът се надигна, седна и протегна ръка.