В кабинета му влезе Ремар.
— Кой е казал на Стир, че зад тази работа стои ИДИЛ, по дяволите?
Андърс се отпусна назад и поглади корема си.
— Тя каза: „ИДИЛ или свързана с нея терористична групировка“.
— Все тая, Тед. Откъде е взела информацията?
— Това е очаквано предположение. Може да го е научила отвсякъде. Може и сама да си го е измислила.
Ремар кимна, макар че не изглеждаше убеден. Андърс му имаше доверие, естествено, повече, отколкото на когото и да било другиго. Но също така съзнаваше, че той… не би могъл да разбере някои неща. И че следователно няма нужда да знае за тях.
— Президентът свиква Съвета за национална сигурност — каза заместникът му. — В Ситуационната зала. След един час.
— Нещо от анализа на мобилните телефони?
— Да. Три джиесема в района, всичките в списъци за наблюдение.
Андърс усети, че Ремар се надява това да предизвика някаква реакция. Не виждаше нужда да задоволи това му желание.
— Друго?
— Няколко подозрителни разговора. С джамия в района. И изглежда, че от единия телефон са се обадили на джиесем с предплатена услуга, служещ за детонатор на бомбата. Оставили са доста ясна електронна следа. Адски немарливи джихадисти, бих казал аз. Все едно са искали да ги хванат.
— Може просто по този начин да ни показват, че са те. Някои от тези групировки не се дърпат от медийни изяви, Майк.
— От друга страна, самият атентат е извършен професионално. Явно са поставили устройството под шасито на камион на фирма за кетъринг, проследили са го с джипиес и са го взривили максимално близо до Белия дом.
— Виждаш ли? За да нанесеш истински удар срещу Белия дом, ти трябва или пряко попадение, или ядрена бомба. Те просто се стремят към публичност.
Ремар не отговори. Андърс зачака, смутен от тази нетипична сдържаност на заместника си. Обикновено усещаше какво си мисли. Но не и днес.
След малко се предаде и наруши мълчанието.
— Трябва да тръгвам за Белия дом. Ако има нещо ново, ще ми го съобщиш, докато пътувам за там.
Ремар кимна, после каза:
— Тед?
Андърс вдигна вежди.
— Тези джиесеми са… свързани с „писмото бомба“, което Делгадо прихвана от ФедЕкс.
Директорът даже не мигна.
— И какво от това?
— Казах ти, телефоните са в няколко списъка за наблюдение. Свързани са с Ергенекон. Досега с тях се занимаваше Агенцията за борба с наркотрафика. Не е тероризъм, но все пак.
Андърс не отговори. Не му харесваше посоката, към която, изглежда, клонеше Ремар.
— Тъй че даже да е случайно съвпадение, това не е в наша полза. Никой не бива да рови във връзките ни с тях. В онова, за което ги използвахме.
— Освен нас с тебе никой не знае за тези връзки.
— Каква част от истината всъщност знам аз? Какво не си ми казал?
Ето какво го измъчвало! Е, никой не обича да го държат в неведение. Андърс зачопли някаква кожичка на пръста си.
След малко Ремар се обърна и тръгна към вратата, но спря и отново го погледна.
— Всичко си има граници, Тед.
— Естествено.
— Въпросът е обаче дали ги знаеш.
Интеркомът иззвъня.
— Това трябва да е Манъс — каза Андърс. — Остави ме за малко с него. И се погрижи да разполагам с достатъчно шарени слайдове за всичко, което ни е известно за тези джихадистки джиесеми. Днес е нашето шоу, не на Пентагона.
Ремар въведе грамадния мъж и излезе, като предпазливо се взираше в него, докато затваряше вратата.
— Марвин. — Андърс посочи единия от столовете пред бюрото си. — Заповядай. Боя се, че разполагам само с минута — отивам в Белия дом.
Манъс седна.
Директорът зачака, но Манъс мълчеше. Първо Ремар, сега пък този. Може днес във въздуха да имаше нещо, което правеше всички темерути.
— Е? — попита накрая генералът. — Как мина сглобяването на леглото при госпожа Галахър и сина й?
— Добре.
Инстинктът на Андърс му подсказваше да изчака, за да накара Манъс сам да се разговори, обаче нямаше време. Нещо повече, едва ли щеше да успее. Затова просто го подкани:
— И? Какво е впечатлението ти за психическото й състояние?
— Според мене тя си е наред.
Напълно безсъдържателен и съответно абсолютно безполезен отговор.
— Какво те кара да смяташ така?
— Покани ме на вечеря. Пица и вино. След като момчето си легна, малко си поговорихме. Стори ми се щастлива.
„Басирам се, след оная работа на пералнята — помисли си Андърс, после осъзна: — Няма да ми разкаже за това“.
Тази мисъл толкова го изуми, че се наложи да поиска потвърждение.