Андърс безмълвно вдигна вежди.
— Спомняте ли си онзи системен администратор от ЦРУ, за когото миналия месец открих, че е в контакт с Марси Уилър, журналистката от „Емптиуил“?
— Разбира се. Скот Стайлс.
— Да, Стайлс. Е, както обикновено, чрез наблюдение в мрежата аз мога да потвърдя само факта на срещата. Не се предполага да правя каквото и да е друго. Та… така и не научих резултатите от проверката.
Иви зачака с надеждата директорът да схване намека и да се съгласи, че тя ще си върши работата по-добре, ако не я държат като кон с капаци. Генералът обаче не отговори: само смущаващо безизразно лице и пронизващ поглед. Иви още малко и щеше да се откаже. Ала вече беше стигнала дотук. „Какво пък, по дяволите!“
— Само няколко дни след като засякох връзката между Стайлс и Уилър се натъкнах на съобщение в „Уошингтън Поуст“. Открили Стайлс обесен в апартамента му в Маклийн.
— Да, известно ми е. Това много ме натъжи.
— Да, сър, така е. И просто се…
Тя не успя да довърши изречението. Какви ги вършеше, по дяволите?!
Андърс едва забележимо се усмихна.
— Питаш ме дали е съвпадение, така ли?
— Ъъъ, да, сър, май това ви питам. Просто ми се стори…
— Искаш да знаеш дали имаме нещо общо със смъртта на Стайлс.
Тя преглътна мъчително. Да, не можеше да отрече, че искаше да знае точно това. Но и не можеше да го признае на глас. Дори фактът, че е намекнала за такова нещо, изведнъж й се стори абсурден. Както и самата идея, освен че беше повдигнала въпроса.
Мълчанието се проточи. После директорът се подсмихна.
— Отговорът е „не“.
Иви го погледна, ала изражението му си оставаше непроницаемо. След още една безкрайна неловка минута тя кимна и се изправи.
— Благодаря, сър. Аз… аз… Чувствам се глупаво, че изобщо ви попитах.
Генералът поклати глава.
— Радвам се, че попита. Всеки от нас трябва да се стреми да поставя тъкмо такива въпроси, да прави тъкмо такива връзки. Просто в този случай връзката е случайна.
— Значи… Стайлс не е бил замесен в нещо… нередно с Марси Уилър, така ли?
Пауза.
— Не съм казвал такова нещо.
— Не, сър, но казахте, че смъртта му много ви е натъжила.
Едва доловимо свиване на вежди.
— Това е самата истина. Каквито и намерения да е имал в контактите си с безотговорни блогъри, той дълги години служи на родината си. Затова злополучната му, излишна и преждевременна смърт ме натъжи.
Иви кимна повторно; осъзнаваше, че е стигнала до задънена улица. Прииска й се изобщо да не е тръгвала по този път. Когато стигна до вратата, директорът я повика.
— Иви.
Тя се обърна и го погледна.
Генералът кимна — израз на благодарност или оценка.
— Отлично си се справила.
— Благодаря, сър.
Иви тръгна към кабинета си, като се ругаеше наум. Чувстваше, че бе трябвало да му зададе този въпрос, но защо? Какво се опитваше да докаже и на кого? Ако това се случеше в някой филм, щеше да се ядоса на героинята, задето безразсъдно се е издала. Не беше научила нищо, а постъпката й навярно щеше да накара директора да се усъмни в… Не знаеше в какво. В нейната лоялност навярно.
И това не бе всичко. Имаше нещо още по-лошо и това беше истинската причина да й се иска да не е питала за Стайлс.
Защото смяташе, че директорът я е излъгал.
2.
Щом Галахър излезе, Андърс грабна слушалката и се зае да урежда геолокализирането и митническата информация. Галахър имаше добър нюх, което в момента малко го тревожеше, но щеше да се занимава с това по-късно. Сега най-важни бяха Хамилтън и Пъркинс и въпросът дали Агенцията за национална сигурност си има работа с нов Сноудън, този път в Турция.
Реши да не се свързва с никого в Анкара. Засега. Очакваше да получи всичко необходимо от геолокацията и митниците. Както и от една система, разработена от групата за наблюдение на компютърни мрежи, която беше проникнала в почти всички хотелски и всякакви други пътнически системи на света. Ако се наложеше да се справят с Пъркинс, колкото по-малко хора знаеха за проблема, толкова по-добре, особено след като Галахър имаше подозрения за случилото се със Стайлс. Целта на принципа за разделност в сигурността — геолокация на мобилни телефони, митници, органи на реда, наблюдение на охранителни камери, сателитни изображения, разчитане на автомобилни номера и така нататък, освен по-широко разпространените и по-несигурни програми за метаданни — се състоеше единствено в това: без съответната оторизация никой да не може да получи нещо повече от съвсем смътна представа кой и защо бива наблюдаван. И съответно какви мерки се взимат.