Выбрать главу

 Андърс безмълвно вдигна вежди.

 — Спомняте ли си онзи системен администратор от ЦРУ, за когото миналия месец открих, че е в контакт с Марси Уилър, журналистката от „Емптиуил“?

 — Разбира се. Скот Стайлс.

 — Да, Стайлс. Е, както обикновено, чрез наблюдение в мрежата аз мога да потвърдя само факта на срещата. Не се предполага да правя каквото и да е друго. Та… така и не научих резултатите от проверката.

 Иви зачака с надеждата директорът да схване намека и да се съгласи, че тя ще си върши работата по-добре, ако не я държат като кон с капаци. Генералът обаче не отговори: само смущаващо безизразно лице и пронизващ поглед. Иви още малко и щеше да се откаже. Ала вече беше стигнала дотук. „Какво пък, по дяволите!“

 — Само няколко дни след като засякох връзката между Стайлс и Уилър се натъкнах на съобщение в „Уошингтън Поуст“. Открили Стайлс обесен в апартамента му в Маклийн.

 — Да, известно ми е. Това много ме натъжи.

 — Да, сър, така е. И просто се…

 Тя не успя да довърши изречението. Какви ги вършеше, по дяволите?!

 Андърс едва забележимо се усмихна.

 — Питаш ме дали е съвпадение, така ли?

 — Ъъъ, да, сър, май това ви питам. Просто ми се стори…

 — Искаш да знаеш дали имаме нещо общо със смъртта на Стайлс.

 Тя преглътна мъчително. Да, не можеше да отрече, че искаше да знае точно това. Но и не можеше да го признае на глас. Дори фактът, че е намекнала за такова нещо, изведнъж й се стори абсурден. Както и самата идея, освен че беше повдигнала въпроса.

 Мълчанието се проточи. После директорът се подсмихна.

 — Отговорът е „не“.

 Иви го погледна, ала изражението му си оставаше непроницаемо. След още една безкрайна неловка минута тя кимна и се изправи.

 — Благодаря, сър. Аз… аз… Чувствам се глупаво, че изобщо ви попитах.

 Генералът поклати глава.

 — Радвам се, че попита. Всеки от нас трябва да се стреми да поставя тъкмо такива въпроси, да прави тъкмо такива връзки. Просто в този случай връзката е случайна.

 — Значи… Стайлс не е бил замесен в нещо… нередно с Марси Уилър, така ли?

 Пауза.

 — Не съм казвал такова нещо.

 — Не, сър, но казахте, че смъртта му много ви е натъжила.

 Едва доловимо свиване на вежди.

 — Това е самата истина. Каквито и намерения да е имал в контактите си с безотговорни блогъри, той дълги години служи на родината си. Затова злополучната му, излишна и преждевременна смърт ме натъжи.

 Иви кимна повторно; осъзнаваше, че е стигнала до задънена улица. Прииска й се изобщо да не е тръгвала по този път. Когато стигна до вратата, директорът я повика.

 — Иви.

 Тя се обърна и го погледна.

 Генералът кимна — израз на благодарност или оценка.

 — Отлично си се справила.

 — Благодаря, сър.

 Иви тръгна към кабинета си, като се ругаеше наум. Чувстваше, че бе трябвало да му зададе този въпрос, но защо? Какво се опитваше да докаже и на кого? Ако това се случеше в някой филм, щеше да се ядоса на героинята, задето безразсъдно се е издала. Не беше научила нищо, а постъпката й навярно щеше да накара директора да се усъмни в… Не знаеше в какво. В нейната лоялност навярно.

 И това не бе всичко. Имаше нещо още по-лошо и това беше истинската причина да й се иска да не е питала за Стайлс.

 Защото смяташе, че директорът я е излъгал.

2.

 Щом Галахър излезе, Андърс грабна слушалката и се зае да урежда геолокализирането и митническата информация. Галахър имаше добър нюх, което в момента малко го тревожеше, но щеше да се занимава с това по-късно. Сега най-важни бяха Хамилтън и Пъркинс и въпросът дали Агенцията за национална сигурност си има работа с нов Сноудън, този път в Турция.

 Реши да не се свързва с никого в Анкара. Засега. Очакваше да получи всичко необходимо от геолокацията и митниците. Както и от една система, разработена от групата за наблюдение на компютърни мрежи, която беше проникнала в почти всички хотелски и всякакви други пътнически системи на света. Ако се наложеше да се справят с Пъркинс, колкото по-малко хора знаеха за проблема, толкова по-добре, особено след като Галахър имаше подозрения за случилото се със Стайлс. Целта на принципа за разделност в сигурността — геолокация на мобилни телефони, митници, органи на реда, наблюдение на охранителни камери, сателитни изображения, разчитане на автомобилни номера и така нататък, освен по-широко разпространените и по-несигурни програми за метаданни — се състоеше единствено в това: без съответната оторизация никой да не може да получи нещо повече от съвсем смътна представа кой и защо бива наблюдаван. И съответно какви мерки се взимат.