Най-хубавото на системата за сигурност се състоеше в това, че анализаторката нямаше представа кого следи. Никога нямаше да свърже днешната възложена й от Андърс задача с утрешните неприятни новини за Пъркинс.
Със следващото обаждане до експерт по геолокация Андърс се увери, че във всеки от случаите, в които Пъркинс е ходил в интернет клуб, мобилният му телефон е оставал в жилището му. Беше смятал, че по този начин ще скрие посещенията си, а оттук и действията си. При това с основание — стига да я нямаше мрежата от охранителни камери. Но той не знаеше за нея.
Директорът за миг се подразни, че трябва да полага толкова усилия само за да установи местонахождението на един-единствен човек. Щеше да е много по-лесно, ако всички имаха микрочипове. Някъде беше чел за куче, което избягало от дома си в Пенсилвания и месеци по-късно го открили в Орегон — благодарение на това, че в приюта прочели имплантирания микрочип. Можеше да има известна съпротива срещу идеята за такова нещо и при хората, естествено, но ако се поднесеше под формата на осигуровка срещу отвличане… и ако успееха да организират зрелищно похищение за заблуда… дете, спасено от най-гнусната поквара, а родителите му — от безкраен ужас и мъка, само защото любящите му майка и баща са имали далновидността да му имплантират чип като бебе… Нямаше да мине много време и всички родители щяха да се разкъсват от чувство за престъпна небрежност, ако не го направят. Зачуди се дали може да се прокара закон, по същия начин като за детските седалки за коли и каските за велосипедисти. Но не, това сигурно щеше да е излишно. Страхът от отвличане в комбинация с въпроса „Защо, защо не му имплантирахме микрочип?!“ щеше да е предостатъчен.
Отърси се от унеса си. Знаеше, че трябва да се задоволи с наличните засега средства. Всяко нещо с времето си.
Истанбул, зачуди се генералът. Защо бяха избрали Истанбул за срещата си? Достатъчно близо до Анкара, за да може Пъркинс да се измъкне незабелязано с влак или кола. Без телефон, без кредитни карти, без да оставя диря от електронни трохи. В Анкара щеше да е по-удобно, но ако Хамилтън фигурираше в някакъв списък за наблюдение — а той фигурираше, — неговото присъствие в турската столица можеше да привлече подозрения към спецсъветника, щом „Интерсепт“ публикуваше материалите, които му предадеше Пъркинс.
Всичко това означаваше, че може би още има шанс да овладее положението. Ако двамата се срещаха за пръв път… ако още не бяха прехвърлени никакви файлове, и дори да бяха, ако никой друг не притежаваше ключа за декриптирането им… ако възнамеряваха да прекарат поне малко време заедно, през което Пъркинс да въведе Хамилтън в обстановката…
Само че трябваше да внимава. Галахър вече имаше известни подозрения. Не толкова, че да я е страх да ги сподели с него, както с радост бе установил преди малко. Обаче достатъчно. Отгоре на всичко беше умна и наблюдателна. Поредното самоубийство… или още по-лошо, две самоубийства… на хора, към които самата тя е насочила вниманието му, най-вероятно щяха да задълбочат съмненията й. Трябваше да измисли някакъв още по-фин начин.
Във всеки случай Галахър трябваше да се наблюдава. Опитът му показваше, че подозрението е като вирус. Много хора го прихващат, но сравнително малко се разболяват. Стига да получат нужното лечение, повечето оздравяват. Ала болестта въпреки това трябва да се следи. Не бива да оставяш треската да стигне до степен, в която застрашава здравето на тялото.
И най-важно, не бива да рискуваш заразата да се разпространи.
Той се замисли за Хамилтън. За момент се почувства… не точно зле. Но му домъчня. Някои негови колеги продължаваха да живеят в свят, в който техните вътрешни врагове мразят Америка, обичат терористите и прочее утешителни глупости. Андърс разбираше, че човешката природа като цяло е по-сложна, и предполагаше, че Хамилтън обича родината си по някакъв криворазбран начин, въпреки че действията му най-вероятно щяха да й навредят. Е, мисълта, че репортерът няма да умре напразно, го изпълваше с тържествена гордост. Че начинът, по който ще умре, всъщност ще обедини американците, ще им даде сила и обща цел. Хамилтън нямаше да го научи, а дори да научеше, нямаше да го проумее, но Андърс в известен смисъл го уважаваше. Щом се налагаше журналистът да умре — а действително се налагаше, — нямаше ли да иска например органите му да бъдат използвани, за да подарят живот на други хора? Щеше, естествено. Като всеки свестен човек. Имаше известна утеха в това, че Андърс отдаваше почест на Хамилтън, като превръщаше смъртта му в повод за равностоен дар. Че я компенсираше, като не увеличаваше нейната трагичност.