Съмняваше се, че крие нещо в телесните си кухини, макар че ако не намереха нищо, щеше да се наложи да провери и там, разбира се. Внимателно да провери. Само че искаше тогава да е будна. Затова сега се задоволи с корема и гърба й, след това подмишниците, тила, косата, зад ушите. Нищо. Запази циците й за накрая, като ги търкаше, стискаше, щипеше. Леле, колко бяха големи! Обаче под сутиена също нямаше нищо. Добре, чиста беше. Искаше му се да е открил нещо, онази флашка, каквото и да е. Понеже адски се бе надървил. Но засега трябваше да спре. За да я разпита. Седна на бомбето от вътрешната страна на задното колело. Дишаше тежко и се наслаждаваше на гледката, на нейната безпомощност. Мамка му, обожаваше ги тези моменти.
След няколко минути очите й се отвориха. Тя запримигва, после сбърчи лице и стисна клепачи.
— Главата ли те боли? — попита Делгадо. — Трябваше да те ударя. И май ти е подута устната — сигурно си я блъснала в пода. Аз съм виновен. Ако искаш, мога да ти дам нещо за болката.
Жената не отговори. Той я остави на мира. Знаеше, че пропофолът още й действа.
Тя се надигна и седна. Това му хареса. Понякога оставаха безпомощни, проснати по гръб или в позата, която избереше Делгадо. Но не и тази. Сама взимаше решенията, поне доколкото можеше. Бореше се. Мамка му, обичаше да се съпротивляват.
Жената забеляза, че полата й е запретната, и успя да я смъкне малко.
— Съжалявам. Трябваше да те претърся. Нищо лично. Обаче… никога ли не носиш гащички? Сигурно си ме очаквала, а?
Тя се разшава и надигна задника си, като опря длани в пода зад себе си и изпълни вариант на рачешко ходене. Докато се движеше, копчетата на ризата й се изпънаха върху гърдите й. Леле, какво тяло имаше само! Не вярваше на късмета си. Жестоко се беше надървил. Но първо работата, после удоволствието.
Жената спря, когато гърбът й се блъсна в отсрещната стена.
— Какво искаш? — попита го, гледаше го в очите. Справяше се добре, трябваше да признае Делгадо. Успяваше да скрие страха си.
Той изчака малко, остави я да се измъчва, за да й покаже, че не е длъжен да й отговаря, да й даде да разбере кой командва. Жената погледна скалпа му и присви очи, сякаш се опитваше да осмисли гледката.
— Да, присадки — ухили се Делгадо. — Нещо обаче не се получава добре. Изобщо не биваше да си правя труда. Тъй де, на тебе не ти пука, нали, Иви? И така ме харесваш, нали?
Тя го наблюдаваше втренчено. Странно, все едно го беше познала и се опитваше да си спомни къде го е виждала. Абсурд. Никога не се бяха срещали. Сигурно се чудеше какъв е човекът, който я е отвлякъл.
„Не се безпокой, малката. Скоро ще разбереш“.
— Кой си ти? — попита тя след малко. — Какво искаш?
Той се усмихна.
— Кой съм… Зависи. В момента явно съм твоят най-добър приятел, ако се държиш разумно. Или пък най-страшният ти кошмар, ако решиш да правиш глупости. Що се отнася до това какво искам… Само онова, което сутринта си взела от пощенската служба в Роквил. Кажи ми къде е, и край. Ще забравим за това малко недоразумение.
Тя поклати глава.
— Не знам за какво говориш.
Делгадо не успя да се сдържи и се изсмя.
— Всички казват така, нали? Абсолютно всеки в твоето положение. „Нищо не знам, кълна се!“ Ще ми се да можех всеки път да залагам големи кинти на това. Сега щях да съм богат.
Той се вторачи в някаква кожичка на пръста си. Даваше й време, оставяше я да проумее ситуацията.
— Обаче ние знаем, че знаеш. Знаем всичко за тебе. Знаем къде живееш, знаем за сина ти в училището за глухи. Даш си пада по бейзбол, нали така? Всичко знаем, Иви. Но това не ни интересува. Искаме само едно-единствено нещо. Дай ми го и още сега ще си отидеш вкъщи при сина си. Не те ли чака? Няма ли да се тревожи?
Жената сведе очи и не отговори. „Жилава кучка“ — с удоволствие си помисли Делгадо. С огромно удоволствие.
— Иви, ако не ми дадеш каквото те помолих, ще се наложи да започна да ти правя някои адски кофти неща. Например… а бе, изтезания, няма нужда да уточняваме повече. Едва ли си достатъчно издръжлива, за да ги изтърпиш. Всъщност изобщо не познавам такъв човек. Затова ми се струва, че накрая пак ще ми кажеш каквото те питам и ще си се мъчила напразно. Обаче, знаеш ли, може и да греша. Може да изтърпиш да ти смазвам върховете на пръстите с клещи и да ти горя устните със запалка. — Той извади клещите и запалката от джоба на якето си, за да онагледи думите си, остави ги на пода и продължи: — Но смяташ ли, че ще можеш да ме гледаш как правя тези неща с Даш? Че и по-ужасни даже. Понеже ще се стигне дотам, ако сега не ми дадеш онова, което все ще ми дадеш накрая.