Тя впери гневен поглед в него.
— Разбирам.
— На какво е записана информацията? И без да ме будалкаш.
— На флашка.
— Къде точно си я скрила?
— В дамската тоалетна. Пада се отляво, когато влезеш през страничния вход. В кабината за инвалиди. Залепена е на гърба на тоалетната чиния. Ниско до пода.
Делгадо пусна брадичката й.
— Браво, Иви. Добро момиче. Ще кажа на Марвин да я потърси. Ако потвърди, малкият Даш ще си получи мамчето живо и здраво. В противен случай… е, хайде да не мислим за това, а?
Мамка му, как му харесваше това предизвикателство, което струеше от очите й! Щеше да я ебе до скъсване в мига, в който получеше потвърждение, че са открили каквото иска от тях директорът. Когато приключеше с нея, тя само щеше да го умолява. И щеше да я остави. Щеше да я остави да го умолява много дълго. Така че той после да може да си го спомня.
34.
Манъс крачеше напред-назад в края на гигантския паркинг на Колумбия Мол. Спускащото се към хоризонта слънце пронизваше до болка очите му, после хвърляше дълга сянка пред него, когато тръгнеше в обратната посока. Докато вървеше, свиваше и разтваряше юмруците си. Свиване. Разтваряне. Свиване. Разтваряне.
Не му хареса, когато Делгадо удари жената, за да я зашемети, но разбираше, че трябва. Дребният му подхвърли чантата й, после Манъс свърши своята част от работата, като прибра въргалящата се на асфалта обувка, извади ключовете й и премести колата й от мястото на отвличането. Трябваше да претърси автомобила и чантата и да прати есемес на Делгадо, независимо дали е открил нещо. Е, не беше открил, даже в обувката. Обаче не прати есемес. Съмняваше се, че онова, което иска Директора, е у жената — по-скоро беше в чантата или в колата. Но ако кажеше на Делгадо, че не е намерил нищо, той щеше да реши, че го е скрила другаде. И щеше да я принуди да признае. Не му се мислеше с какви средства. Не му харесваше как я зяпаше, докато я натискаше с коляно в гърба. Знаеше какво означава този поглед. Повтаряше си, че сигурно греши, но познаваше Делгадо. Знаеше го какъв е.
„Изобщо не биваше да я оставяш насаме с него. Изобщо! Стига. Директора нареди така. Нямах друг избор“.
Продължи да се разхожда. Слънцето потъна зад дърветата и сенките им скриха неговата. С всяка втора крачка той забиваше юмрук в бедрото си, все по-силно и по-силно.
„Обаче трябва да му кажеш. Трябва да намерите онова, което е взела от Директора. Защото може да му навреди с него. Затова се наложи Директора да прибегне до такива мерки“.
Беше казал на Делгадо да не й причинява болка. Делгадо го изгледа странно, сякаш го е помолил да не причинява болка на муха или мравка. Попита го какво му пука и Манъс не отговори. Не можеше.
Помисли си, че беше трябвало да иде при нея по-рано, преди да се случи това, още преди да признае всичко на Директора. Можеше да й обясни, да я накара да разбере, че е длъжна да върне флашката. Може би щеше да го послуша.
А можеше и да откаже. И тогава какво щеше да прави с нея?
Но сега можеше да й обясни. Сега щеше да го разбере. Щеше да го послуша. Защото…
„Щом Директора иска само флашката, защо просто не пусне жената, след като я получи?“
Свиване. Разтваряне. Свиване. Разтваряне.
„Ами ако се бои, че тя все пак може някак си да му навреди? Заради нещата, които знае. А той трябва да се бои от тях. Трябва. Затова прави всичко това. Не само за да си върне флашката. А за да се погрижи тя после да не каже на никой. Затова. Щяла е да направи нещо лошо и още може. Затова просто НЯМА ИЗБОР“.
Спря и притисна длани към слепоочията си.
„Защо й е трябвало да го прави? Защо?“
Спомни си как го беше галила по лицето, как го беше целувала.
„Съжалявам, Иви. Страшно съжалявам“.
Седна на бордюра, скри лицето си в шепи и заплака.
Не знаеше как да постъпи. Не искаше тя да пострада. Не искаше да умре. Ала не зависеше от него. Беше направила нещо. На Директора. Но защо? Защо й беше трябвало да го прави?
Телефонът му завибрира и Манъс припряно го измъкна от джоба на ризата си. Есемес от Делгадо: „Провери ли в колата и чантата? И в обувката?“
Сърцето му се разтуптя бясно. Той се поколеба, после отговори: „Да“.
„И?“
Трябваше да му каже. Така искаше Директора. Но щом Делгадо го питаше, значи не беше намерил нищо у нея. И щом флашката я нямаше в колата, чантата и обувката й, значи я бе скрила. И сега дребният щеше да я принуди да признае къде.
Манъс отново натисна слепоочията си с ръце. „Какво да правя? Какво да правя? КАКВО ДА ПРАВЯ?“
„И какво, умнико?“