Той се вторачи в есемеса. Изведнъж му се прииска да се захване на работа върху Делгадо. Всичко друго напълно го объркваше, но това му изглеждаше съвсем ясно.
„Нищо“.
„Провери ли й боклуците?“
„Да“.
„Мамка му, сега да не си и онемял? Откри ли нещо?“
По лицето му се стичаха сълзи. „Не“ — написа Манъс и натисна бутона „Изпрати“.
После запримигва и се втренчи в дисплея. Беше ли искал да го изпрати? Просто не се замисли, написа двете букви и натисна „Изпрати“. И край. Вече не се налагаше да мисли за това. Ала не можеше да престане да мисли.
Изправи се и отново закрачи напред-назад. След секунди получи нов есемес.
„Да, така и очаквах. Казва, че я била скрила. Флашка, както се предполагаше. В старческия дом до супермаркета. В женската тоалетна, отляво, когато влезеш през страничния вход. В кабината за инвалиди. Залепена е на гърба на тоалетната чиния, ниско до пода“.
Манъс изпита толкова силно облекчение, че коленете му омекнаха. Делгадо явно я беше уплашил, за да му каже, без да я нарани. Засега. Манъс знаеше как се правят тези неща. Най-добре да изчакаш с причиняването на болка, ако може.
Което не означаваше, че по-късно няма да се стигне и дотам.
„Добре“ — отговори той.
„Какво значи добре? Ще провериш ли?“
„Да“.
„Колко време ще ти трябва?“
„Не знам. Първо трябва да отида там“.
„Чакай малко, ти не върна ли колата й при супермаркета?“
„Не. Защо?“
„Трябва да я върнеш“.
„Защо?“
„За да изглежда естествено“.
Манъс поклати глава. Това изобщо не му харесваше.
„Какво искаш да кажеш?“
„Да ти го обяснявам ли искаш, глупако? Колата й просто трябва да е там, където са я видели за последно. За да изглежда естествено. Мамка му, мразя ги тези скапани есемеси. Не може ли да си сложиш слухово апаратче или нещо подобно?“
„Как да изглежда?“
„Губим време. Провери в старческия дом и ми съобщи какво си открил“.
„Не й причинявай болка“.
„Да, загрях още първия път, умнико. Много мило, че си падаш по жената, обаче хич не ми пука. Трябва да се погрижа за нея по определен начин. По заповед на директора“.
Още отначало го знаеше, нали? Въпреки че се опитваше да го скрие от себе си. Само флашката не стигаше. Директора я искаше мъртва.
Но… „по определен начин“?
„По какъв начин?“
„Не е твоя грижа! Ти си имаш задача. Старческият дом. Действай. Не мисли за нищо друго. Аз правя каквото ми е наредено. И ти правиш същото“.
„Какво ти е наредено?“
„Я се разкарай“.
„Няма да ти помогна, докато не ми кажеш“.
„Ей, тъпако, искаш ли да съобщя на директора какви ги плещиш?“
Не го интересуваше. Нямаше да отстъпи.
Изтече почти цяла минута. После се получи нов есемес:
„Да го направя така, че да изглежда като нещо случайно, чат ли си? Като престъпление, на каквото може да стане жертва всеки, а не нещо целенасочено. Ясна ли ти е вече картинката, идиот такъв? Сега ще си свършиш ли работата, или да викам подкрепление?“
Вълна от хладна ярост заля ума и сърцето му. Известно време Манъс просто държеше джиесема и свиваше и разпускаше другия си юмрук. После отговори:
„Няма нужда. Вече мога да се захвана на работа. С удоволствие“.
35.
Манъс пътуваше с колата на Иви към Сейфуей, като се опитваше да разсъждава ясно, да се съсредоточи.
„Едно по едно. Едно по едно“.
Преди да влезе в паркинга, го обиколи, като се оглеждаше за полиция, тълпа… някакви признаци, че са забелязали отвличането. Нямаше нищо. Паркира колата на същото място, от което я беше взел, угаси двигателя и постави чантата и обувката в обикновена платнена пазарска торба, с каквито идваха в супермаркета екологично ориентираните клиенти. После слезе от автомобила, смъкна работните си ръкавици и също ги пусна в торбата.
Стигна до старческия дом и опита страничния вход. Заключено. Е, сигурно беше прекалено да се надява, че ще успее да се вмъкне незабелязано.
Мина отпред и влезе през главния вход. Моментално го посрещна остра миризма на антисептици. Пригади му се, но той се овладя и продължи напред.
На голямата кръгла рецепция в дъното на фоайето седеше красива чернокожа жена. Когато Манъс се приближи, тя се усмихна и вдигна вежди. Нямаше нужда да чете по устните й, когато го попита:
— С какво мога да ви помогна?
Той спря пред рецепцията и се усмихна неловко.
— Баща ми вече не може да се грижи за себе си и мисля, че е време. Ако имате да ми дадете някаква брошура, за да му я покажа… това ще улесни нещата.
Жената кимна съчувствено и погледът й се задържа върху него малко по-дълго, отколкото изглеждаше естествено. Беше свикнал с подобна реакция. Предизвикваше я винаги, когато говореше пред някого за пръв път. Тя се чудеше какво му е. Дали е глух? Или бавноразвиващ се? Това не го притесняваше. Знаеше, че нещо в присъствието му кара хората да се притесняват, нервира ги, дори ги плаши. Странният му глас привличаше вниманието им и можеше да обясни неговото въздействие, което всъщност се дължеше на друго.