Повика Ремар и по време на целия инструктаж заместникът му седя със сковано изпънат гръб срещу него — винаги заемаше тази поза, знаеше директорът, когато водеше вътрешна борба с тежки заключения. И както се очакваше, Ремар възрази срещу онова, което очевидно се налагаше да направят. И както също се очакваше, накрая неохотно се съгласи, че няма друг изход. И чак след като се разбраха за плана Ремар попита:
— Според тебе защо го е направил?
Андърс се отпусна назад, облекчен, че трудната част от разговора е приключила.
— Кой знае? Той имаше сложни семейни отношения и ги отдаваше на работата си. Може така да е искал да покаже на жена си и децата си, че е от отбора на добрите. А може и да е от някакво угризение, растящо като тумор с възрастта, с осъзнаването на собствената му смъртност. Бях наясно, че това може да го направи уязвим, но трябваше да го взема на сериозно.
— Не можеш да знаеш всичко.
— Работата ни е да знаем всичко.
Лицето на Ремар остана безизразно. Понякога не можеше да се прецени дали това се дължи на контузията му, или се опитва да скрие мислите си.
След малко заместникът му отново наруши мълчанието.
— Това не може да е… Няма как Пъркинс да е знаел каквото и да е за Божието око, нали така?
Андърс поклати глава. Абсурдна идея. Но усети присвиване под лъжичката — също като онази нощ, когато Ремар го събуди, за да му съобщи за Сноудън.
— Не е възможно Пъркинс да знае нещо — след няколко секунди отвърна той. — Само ние двамата с тебе имаме пълен достъп. Никой друг не знае за съществуването му. Обаче… Хайде да проверим. И явно ще трябва да го направим лично.
Ремар кимна.
— Разбира се. Но… Не смяташ ли, че сега е моментът да го наречем по друг начин?
— Ти така и не успя да измислиш нищо по-подходящо.
— Знам, но…
— Божието око е идеално. Описателно.
— Имам предвид Патриотичния акт, Акта за свободата… тези имена бяха ефикасни. Придадоха добро звучене на проследяването. Хищник и Тотална информационна осведоменост… тези програми бяха оспорвани, понеже имената им плашеха хората.
— Окото на провидението вече е банално. Има го на реверса на Големия печат на Съединените щати и на гърба на всяка банкнота от един долар. Познато е. Звучи успокоително. Но всичко това няма значение. Защото никой няма да научи за Божието око.
— Няма, естествено, обаче…
— В момента става дума просто за предпазна мярка. Надникване под леглото, за да се уверим, че Торбалан не се е скрил там. Да потвърдим нещо, което вече знаем.
— Хубаво, но…
— Виж, Божието око не беше компрометирано и преди Сноудън. Знаем го със сигурност. Понеже…
— Понеже, ако имаше достъп до него, Сноудън щеше да го разгласи.
— Точно така. Също както ако Ал Кайда имаше ядрени бомби преди единайсети септември, от Ню Йорк и Вашингтон нямаше да остане нищо. И в двата случая отсъствието на доказателство…
— … е доказателство за отсъствие.
— Абсолютно вярно. И въпреки това, за да се подсигурим, наредихме на Чеймбърс да подсили всички правила за сигурност.
Ремар го погледна — в очите му се четеше предишното неодобрение.
— Ефира беше адски способна. И лоялна.
Андърс не обичаше Ремар да нарича Чеймбърс с малкото й име. Добре де, с прякора й — всъщност се казваше Никол, — но по-лошото бе, че представяше като лично отношение неговото решение, взето единствено от съображения за националната сигурност. Не му харесваше и остротата на намека. Той се вгледа в очите на заместника си.
— Решението ми ли оспорвате, генерал Ремар?
Ремар сведе поглед.
— Стореното — сторено. Но щом не се боиш, че Пъркинс може да е научил за Божието око, защо взимаш толкова крайни мерки?
— Фактът, че Пъркинс не е в състояние да ни съсипе, не означава, че не може да предизвика катастрофа. Нов Сноудън ли искаш? А цената на цялата тази публичност, на излишното разсейване?! И онзи проклет Грийнуолд да ни се подиграва, че АНС била единствената организация, изгубила данните, които всъщност се опитваме да си върнем?!
— Не, разбира се.
— Да не споменавам как ще изглеждаме в личен план, ако пак се случи същото!
Ремар кимна.
Андърс въздъхна.
— Не знаем какви са намеренията на Пъркинс. Но можем да приемем, че щом тъкмо нашият спецсъветник в Турция смята нещо за достойно за новините, това определено ще ни навреди. И то жестоко.
Ремар отново кимна, видимо отстъпваше.
— Кой искаш да се заеме с това?
— За Пъркинс мисля да е Делгадо. И Манъс — за журналиста.
— Фината работа за Пъркинс, а за журналиста — груба сила, така ли?