Рецепционистката събра няколко листовки и му ги подаде. Манъс ги прегледа за пред очи. Лъскави материали, изобразяващи смеещи се добре облечени здрави наглед стари хора с идеални зъби и фризирани бели коси, които се разхождаха и играеха на шафълборд под искрящо синьо небе или вечеряха на отрупани с лакомства маси на светлината на свещи. Никой не беше сам, всички се радваха на приятна компания. За пръв път виждаше такава идиотщина.
Той вдигна поглед и установи, че жената говори. Или не се досещаше, че е глух, или не знаеше как да разговаря с глухи.
— … и насърчаваме домуващите да участват във всички дейности, които предлагаме. Сигурна съм, че баща ви ще е много щастлив тук, ако решите да го настаните при нас.
Зачуди се дали я е разбрал вярно. Да го „настани“ ли? Да го „затвори“ му се струваше по-точно.
— Благодаря — отвърна Манъс. — Предполагам, че ще се съгласи.
— А вие се казвате…
— Милър — излъга той. Питаше се дали жената ще получи комисиона, ако успее да го привлече за клиент. — Марк Милър.
— Вижте, господин Милър, главният офис вече е затворен и не можем да ви разведем из дома. Но ако дойдете пак…
— Първо ще разгледам брошурите. Благодаря, много ми помогнахте. А, може ли да използвам тоалетната?
— Разбира се. — Тя посочи надясно. — В дъното на коридора завийте наляво. Тоалетните са отдясно. Лесно ще ги намерите.
Манъс признателно й кимна и се отдалечи. Когато зави зад ъгъла, малко по-нататък видя чернокож мъж, почти също толкова едър колкото него, да седи на стол и да чете вестник, опрял лакти на коленете си. Носеше зелени медицински дрехи и Манъс реши, че е санитар или нещо подобно и пази „домуващите“ да не се изнижат през страничния изход.
Продължи напред. Санитарят вдигна поглед и Манъс му кимна дружелюбно. Мъжът му отговори и се върна към вестника си. Не проявяваше голям интерес към новодошлия, добре. Но когато се приближи, Манъс разбра, че столът му е точно след тоалетните. Нямаше да успее незабелязано да влезе в женската. Замисли се за миг и претегли плюсовете и минусите на различни възможности.
— Извинете — каза той, когато спря пред двете врати. — Има ли някой в дамската тоалетна?
Мъжът го погледна и се намръщи.
— Май не.
— Леля ми смята, че си е забравила очилата вътре. Нали няма проблем да проверя набързо?
Резервният му план предвиждаше да елиминира санитаря, да провери тоалетната и да изчезне през страничния изход. В зависимост от това как щеше да реагира мъжът имаше готовност и за други ходове. Но не се наложи да прибегне до тях. Онзи само сви рамене, каза „моля“ и пак се задълбочи във вестника си.
Манъс му кимна и влезе. Вътре цареше безупречна чистота. Плочките направо лъщяха на флуоресцентната светлина. За негова изненада, миризмата на антисептици беше много по-слаба, отколкото навън.
Вмъкна се в кабината за инвалиди, приклекна и заопипва зад тоалетната чиния. Нищо, само студен гладък фаянс. Плъзна ръката си нагоре. Пак нищо. Провря глава и надзърна. Освен оставените от пръстите му следи навсякъде имаше малко мазен пласт прах. На такива места обикновено не се чисти, дори в такова очевидно съвестно заведение като старческия дом. Отзад никога не бяха лепили нищо.
Манъс провери по същия начин и другите кабини. Нищо.
Иви беше излъгала Делгадо. За да спечели време. Защото знаеше онова, което се опитваше да не повярва Манъс. Че когато открият флашката, с нея е свършено.
Той излезе от тоалетната, готов да каже на санитаря, че не е намерил очилата. Но онзи изобщо не вдигна поглед от вестника си.
Манъс си тръгна през главния вход, като не пропусна още веднъж да благодари на рецепционистката. На път за Сейфуей, след като вече не се налагаше да играе роля, пак го обзе паника. Няколко пъти дълбоко си пое дъх и си наложи да се овладее. Трябваше да реши какво да прави. Не можеше да каже на Делгадо. Не можеше. Защото той щеше да причини болка на Иви. Ако вече не й беше причинил. Ако не й причиняваше болка точно в този момент.
И болката нямаше да е краят. Всъщност щеше да е само началото.
Стигна до края на паркинга и закрачи напред-назад, докато обмисляше опциите и претегляше рисковете. След пет минути установи, че постоянно се връща към една и съща идея. Опасна и лоша идея. Но всичко друго му се струваше още по-лошо.