Иви се дърпаше, но Манъс я държеше здраво. След малко тя спря да се съпротивлява. Той я пусна, като я наблюдаваше внимателно.
Иви захвърли космите, втренчи се в Делгадо и каза задъхано:
— Когато те видя пак, ще те убия. Моли се да не е скоро.
Дребният плюеше кръв и не можеше да й отговори.
37.
Напредваха бавно заради терена и босите крака на Иви. Мълчаха — беше прекалено тъмно, за да разговарят, а и Манъс не искаше да се разсейват. Извади в движение пълнителя на пистолета на Делгадо, изпразни патронника, избърса оръжието и пълнителя и ги хвърли в различни посоки.
Когато стигнаха при пикапа, извади чантата и обувката от сандъка за инструменти и й ги даде. Качиха се и той понечи да запали двигателя, но Иви включи лампата на тавана и протегна ръка с длан напред, давайки му знак да почака.
„Каква беше онази флашка?“ — попита на жестомимичен език.
„За заблуда“.
„Защо?“
Манъс се поколеба. Не знаеше какво да й отговори.
„Той щеше да те нарани“.
Иви дълго се взира в него. После каза със знаци:
„Закарай ме вкъщи при Даш“.
„Ами колата ти? Още е при супермаркета“.
„Просто ме закарай вкъщи“.
Манъс завъртя ключа и потегли. След стотина метра обърна глава към Иви и видя, че е вдигнала джиесема си до ухото си. Ужасен, той го дръпна от ръката й и прекъсна връзката. После я погледна и настойчиво поклати глава.
— Какво има? — викна Иви. — Какво?
— Вкъщи ли се обади?
Тя кимна.
— Мисля, че наблюдават апартамента ти.
Устните й бяха стиснати. Беше пребледняла.
Той намали скоростта, за да вземе поредния завой, и отново настъпи газта.
— На бавачката ли звънеше? Успя ли да се свържеш с нея? Какво й каза?
— Още не беше вдигнала.
— Трябва да внимаваш. Може да те подслушват.
Телефонът на Делгадо завибрира в джоба му.
„Мамка му“ — помисли си Манъс, извади го и погледна дисплея.
Есемес от Директора. „Докладвай“.
Сигурно следеше джиесема й. Беше засякъл обаждането и последвалото прекъсване. Искаше да знае какво става.
Манъс й подаде телефона.
— Директорът е — каза на глас, докато завърташе волана на следващия завой. — Ще ти продиктувам точно какво да му напишеш. Разбираш ли?
Погледна надясно и я видя да казва:
— Не, не разбирам…
Манъс се обърна напред.
— Не мога едновременно да шофирам и да чета по устните ти. Слушай ме и прави точно каквото ти казвам. Недей да спориш, ще ти обясня в движение. Напиши му: „В момента ни води при флашката. Скоро би трябвало да сме там“.
Погледна я и се увери, че пише. Остави я да свърши, после попита:
— Разбираш ли?
Иви поклати глава.
— Ако геолокализира телефоните ни, той си мисли, че тримата с тебе и Делгадо сме заедно.
— Кой е Делгадо? — видя я да произнася.
— Онзи в буса. Директора си мисли, че Делгадо му е казал, че ни водиш при флашката. Ако действително беше така, нямаше да те изпускаме от поглед. Следователно телефоните трябва да останат заедно. И не бива да казваш на бавачката нещо, което е в противоречие с това.
След малко излязоха на шосето. Искаше му се да даде газ, ала не можеше да рискува да го спре пътна полиция, затова караше съвсем малко по-бързо от позволеното, като постоянно местеше очи от пътя към скоростомера и обратно, защото не вярваше на възбудените си сетива.
Иви го докосна по ръката. Манъс се обърна към нея и тя повдигна джиесема на Делгадо към него. Нов есемес от Директора: „Не забравяй, че трябва да прилича на нещо случайно, нали така?“
Заля го изгарящ гняв. Беше се надявал, че Делгадо лъже за разпорежданията на Директора. Сега знаеше, че му е казал истината.
— Напиши му: „Наложи се да импровизираме. Трябваше ни нейният телефон. Но всичко е под контрол. Скоро ще приключим“.
Изчака и след малко попита:
— Готово ли е? — Обърна се към нея и я видя да кимва.
На едно от кръстовищата спряха на червен светофар и Манъс й каза с жестове:
„Знам, че се безпокоиш за Даш. Сега можеш да се обадиш. Само внимавай какво говориш. Имала си нещо спешно в службата, в момента се прибираш. Кажи, че… само ще се отбиеш да вземеш нещо. Ако Директора подслушва, това ще го успокои“.
Иви кимна, набра номера и вдигна джиесема до ухото си. Разговорът продължи по-малко от минута. Манъс не можеше да чете отстрани по устните й. Светна зелено и той зави наляво. Когато отново я погледна, телефонът беше в скута й и тя плачеше — по-скоро от облекчение, усети той, отколкото от мъка.