Иви кимна и понечи да слезе от колата. Манъс постави длан върху ръката й.
„Почакай. Вземи и трите телефона. И ги остави горе, когато тръгнете“. — Подаде й своя телефон и джиесема на Делгадо.
„Защо?“
„Директорът очаква тримата да се движим заедно. И… Не знам. Просто предчувствие“.
„Какво предчувствие?“
Как да й обясни такова нещо?
„Лошо. Побързай“.
38.
Щом Иви влезе във входа, Манъс угаси двигателя и слезе от колата. Искаше му се да вярва, че Директора никога няма да му направи нищо лошо, но инстинктът го предупреждаваше, че ако не му се подчини, ще започнат да търсят пикапа му и следователно не трябва да е в него, когато го открият.
На три метра зад автомобила имаше затревена тераса с дълга редица черничеви храсти. Чудесно скривалище. Но щом той се изкушаваше да се скрие там, мястото можеше да привлече и някой друг. Затова подмина храстите, навлезе сред дърветата зад тях и приклекна ниско до дебелия дънер на стар клен. Подухваше ветрец, ала иначе цареше тишина. Манъс се подчини на тази неподвижност, сви се, затвори се, остави се да изчезне, както някога, когато баща му се прибираше вкъщи пиян, когато да не му обръщат внимание, да не го виждат, беше единственият начин да оцелее.
Изтекоха няколко минути. От входа на петдесетина метра от Манъс излезе жена на средна възраст. Имаше латиноамерикански вид, но светлината идваше отзад и той не я виждаше ясно. Жената отиде при тъмна хонда „Сивик“ в предната част на паркинга, качи се и потегли. Той предположи, че е бавачката.
Мина още една минута. Забеляза фарове, които се приближаваха по улицата към блока. Големи фарове, високо над земята. Пикап или джип.
След малко в паркинга влезе черен шевролет „Събърбан“. Подмина няколко свободни места, поспря пред неговия пикап и после бавно продължи нататък. Манъс напрегнато впери очи в прозорците, но те бяха затъмнени и не видя нищо.
Джипът влезе на заден на едно от местата в края на паркинга, на десетина метра от скривалището му. Фаровете угаснаха и предните врати се отвориха. Отвътре се появиха двама мъже с тъмни костюми, без никакви особени белези, ако се изключеше известна напрегнатост в позата и походката, както и слънчевите очила, които носеха въпреки слабата светлина на уличните лампи. Тръгнаха към пикапа, като въртяха глави наляво-надясно и от време на време повдигаха панталоните си, сякаш наместваха нещо тежко на кръста си.
Директора явно беше усетил, че нещо не е наред. И тези мъже идваха, за да се погрижат всичко да мине гладко. А какво щеше да последва, когато установяха, че Делгадо е бил изваден от строя и Манъс помага на жената?
„Търсите флашка — представи си той как ги инструктира Директора. — Вземете я. Каквото и да изисква това“.
Винаги беше смятал, че Директора разчита единствено на тях двамата с Делгадо за мръсната работа, ала сега осъзнаваше, че е проявил наивност, дори нарцисизъм, плод на потребността му да вярва, че Директора му е също толкова верен, колкото и той на него. В гърдите и гърлото му се надигна горчивина и Манъс си наложи да я преглътне. Не искаше да изпитва нищо. Някакви хора идваха да му причинят зло. Щеше да им попречи, както винаги. И толкова. После щеше да мисли за останалото.
Когато стигнаха на четири-пет метра от пикапа, единият се отдели и навлезе сред черничевите храсти. Манъс кимна, уверявайки се, че е бил прав да не избере това място. Другият продължи и зае огледална позиция в отсрещния край на храсталака на няма и три метра от клена, до който се криеше Манъс.
Наблюдаваха предния вход. Директора сигурно им беше казал, че е проследил Делгадо, Манъс и жената до апартамента. Те бяха видели, че пикапът е празен, и сега чакаха тримата да излязат от сградата.
Може и да грешеше за причината за идването им. Но това нямаше значение. Не бяха дошли да им помагат. И когато видеха Иви да излиза сама с Даш, щяха да се задействат. Тя и момчето щяха да са на мушката. Манъс щеше да се лиши от елемента на изненада. Не можеше да го допусне.
Съзнаваше, че така влошава положението още повече. Обаче все пак може би щеше да е в състояние да обясни. Нали не беше убил Делгадо, просто го беше обезвредил. И то само защото Делгадо не правеше нещата както трябва и нямаше да намери флашката. А тези мъже… не знаеше какви са, кой ги праща. Наистина не знаеше. Ако се окажеше, че са хора на Директора, тогава щеше да е недоразумение и Манъс щеше да се извини и да обясни. Ако успееше да накара Иви да му даде флашката и да обещае да не казва нищо, все още можеше да оправи нещата. Трябваше да ги оправи.
Можеше да свали онзи отпред с пистолета си, но изстрелът щеше да предупреди партньора му, както и да вдигне на крак целия квартал. Затова извади ножа от джоба си и го разтвори с две ръце, като задържа щифта, за да не изщрака. Между него и мъжа нямаше абсолютно нищо освен мека ниско окосена трева. Нямаше съчки, нямаше чакъл, нямаше дори градинска настилка. Той се промъкна напред, като оставяше петите му бавно да поемат тежестта на тялото му и после стъпваше върху външния ръб на подметката си, както го бяха учили във Фермата. Държеше ножа зад бедрото си, за да не позволи някой лъч светлина да се отрази от острието.