„Каква е тази миризма?“
Миришеше на кръв, естествено. Манъс знаеше, че в по-големи количества кръвта мирише различно от раничките и драскотините, които Даш сто на сто беше получавал през своето блажено невинно детство. Като се изключеше този въпрос, детето изглеждаше спокойно и той реши, че Иви е измислила някакво безобидно обяснение за причината да бягат през нощта.
„Някой беше блъснал елен — излъга Манъс. — Опитах се да помогна, обаче не успях да направя нищо“.
„Може ли да го видя?“
Манъс поклати глава.
„Не бива да гледаш такива неща. Хайде, трябва да тръгваме“.
Отвори вратата и Даш се качи.
Иви се обърна към шевролета и попита на глас:
— Това… изстрели ли бяха?
В сумрака трудно се четеше по устни и Манъс се зачуди защо не използва жестове. После се сети: не искаше Даш да разбере.
Той отвори сандъка за инструменти и хвърли вътре окървавената си риза.
— По-късно. Остави ли телефоните горе?
Жената кимна.
— Добре. Да тръгваме.
Иви се качи и Манъс затвори вратата след нея. Заобиколи отзад, смъкна тениската си, хвърли я върху ризата, после извади няколко мокри кърпички от една кутия и почисти лицето и ръцете си. Мръсните кърпички отидоха върху мръсните дрехи. Щеше да ги изхвърли някъде на безопасно разстояние и да дезинфекцира самия сандък. Но първо трябваше да се махнат оттук. Манъс извади чиста риза и я облече.
Седнаха отпред, Даш по средата. Докато караше, Манъс ги виждаше да разговарят с жестове. Момчето питаше къде отиват. Иви му отговори, че господин Манъс й помагал да се справи със сериозен проблем в службата. Щяла да му обясни повече по-късно.
Манъс шофираше на северозапад, като избираше второкласни пътища. Не можеше да се насочи на север към жилището си и въпреки че плътната застроеност на Балтимор на изток и Вашингтон на юг го изкушаваше, в градовете имаше прекалено много четци на регистрационни номера, камери и полиция. Всичко това правеше западната и северозападната посока вероятно предвидим избор, но от друга страна, в района имаше безброй щатски и регионални паркове, гори и къмпинги. Както и евтини мотели — недалечните бойни полета на Гражданската война бяха популярни туристически атракции. Той винаги държеше сандъка в пикапа зареден с всичко необходимо, в случай че се наложи да бяга. Не беше предвидил, че ще са трима души, но това нямаше да е проблем. Щеше да намери някакво безопасно място и после щяха да решат какво да правят.
Само се надяваше да стигнат до съгласие по този въпрос.
39.
Пътуваха по тъмните шосета в мълчание. С напредването на нощта районът наоколо опустяваше все повече. Фаровете на пикапа осветяваха само дървета и тук-там по някой силоз или скромна къща. Даш спеше, облегнат на рамото й. На самата нея също й се искаше да задреме, ала всичко, което се случваше, я изпълваше с ужас.
Когато се свести в буса, първо си помисли, че е претърпяла злополука и е в линейка. Някой я питаше дали я боли главата. Но не можеше да помръдне… може би я бяха стегнали с ремъци на носилка?
После видя онзи човек, Делгадо — зяпаше я така, сякаш е нещо, което се кани да сготви и изяде. Спомни си Марвин пред супермаркета и всичко отново я връхлетя като вледеняващ ураган.
Мъжът й се струваше познат, което, кой знае защо, правеше цялото това положение още по-объркващо и невероятно. И тогава се сети: записите от камерите. Мъжът, който поставяше бомбата и се скриваше в гробището. Тогава носеше шапка и тъмни очила, ала нямаше как да забрави зловещо ухиленото му лице.
Беше убедена, че ще умре. И после се появи Марвин, заявявайки, че носи флашката, и Иви не знаеше какво да си мисли. А след това… дали бе застрелял някого на паркинга пред нейния блок? Беше й се сторило, че чува гърмежи, после пък онази история за елена, ала когато го попита, той не й отговори. Но това означаваше, че някой я е дебнел пред дома й, нали? И че Марвин го е убил?
Едновременно се случваха прекалено много неща. Нямаше как да ги осмисли. И сега, след като бяха избегнали непосредствената опасност, усещаше, че силите я напускат. Обаче не можеше да се предаде. Трябваше да се бори заради Даш. Просто се нуждаеше от малко време, за да си поеме дъх. И най-вече да помисли. Да помисли.
Преди да влязат в Кларксвил, Марвин спря да смени регистрационните номера на пикапа — носел резервни в сандъка за инструменти, обясни й той, за всеки случай. Иви се радваше, че е толкова добре подготвен, но и изпитваше безпокойство. Доскоро си мислеше, че знае какъв е. Беше го приела в дома си, в тялото си. А сега… чувстваше се объркана, уплашена, насилена. И признателна, понеже той определено изглеждаше, че знае какво върши в тази ситуация, докато тя си нямаше и представа. Ала доколко можеше да му има доверие?