Кърт Вонегът
Партия шах
Полковник Брайан Кели — едрата му фигура спираше светлината, която се процеждаше по тесния коридор зад гърба му — за миг се притисна до заключената врата побеснял, от безпомощен гняв. Пазачът — дребен ориенталец — прерови връзката ключове, докато намери онзи, който му трябва. Полковник Кели се заслуша в гласовете от стаята.
— Сержант, те няма да посмеят да направят нещо на американци, нали? — гласът беше млад и нерешителен. — Искам да кажа, Господ да им е на помощ, ако…
— Млъкни! Или искаш да събудиш децата на Кели, за да те чуят какви ги дрънкаш? — гласът беше груб и уморен.
— Ще ни пуснат много скоро, готов съм да се обзаложа, сержант? — настоя младият глас.
— Разбира се, момче, тук обичат американците. Сигурно говорят точно за това с Кели. В момента ни приготвят бира и сандвичи с шунка. Бавят се, защото не знаят на кого да сложат горчица и на кого — не. Ти как ги предпочиташ?
— Просто искам да…
— Млъкни!
— Добре де, искам да знам какво става, това е! — младият ефрейтор се изкашля.
— Вземи и предай фаса нататък — раздразнено рече трети глас. — Има още за десет яки смуквания. Не се увличай, момче! — Няколко гласа измърмориха нещо в същия дух.
Полковник Кели нервно разпери ръце, чудейки се как да обясни на петнайсетината човешки същества зад вратата какъв разговор е водил с Пи Йънг и какво страхотно изпитание им предстои. Пи Йънг му бе казал, че философски погледнато, битката им със смъртта няма да е по-различна от онова, което всички, с изключение на жената и децата на Кели, са преживели във войната. Философски погледнато наистина беше така. Но полковникът бе разтревожен значително повече, отколкото когато и да било при боеве.
Преди два дни полковник Кели и петнайсетимата зад вратата бяха претърпели самолетна катастрофа на Азиатската суша след отклонение от маршрута в резултат на внезапна буря. Радиото беше замлъкнало. Полковникът пътуваше заедно със семейството си, за да поеме новия си пост на военно аташе в Индия. На борда на транспортния самолет се намираха и група технически специалисти, от които имаха нужда в Средния Изток. Самолетът бе кацнал в територията на главатаря на комунистическите партизани — Пи Йънг.
След катастрофата оцеляха всички — Кели, жена му Маргарет, десетгодишните му синове-близнаци, пилотът и вторият пилот, както и десетимата цивилни. Когато слязоха от самолета, на земята ги очакваха група опърпани партизани от хората на Пи Йънг. Американците не можеха да комуникират с пленилите ги. След еднодневен поход през оризовите полета и джунглата, по залез слънце стигнаха до полуразрушен дворец. Там ги заключиха в една подземна стая. Нямаха представа каква ще е съдбата им по-нататък.
Сега полковник Кели се връщаше от разговор с Пи Йънг, който му бе казал какво ще стане с шестнайсетимата американски пленници. Шестнайсет, отекна в мислите на Кели и той тръсна глава.
Пазачът го бутна настрани с дулото на пистолета, мушна ключа в ключалката и отвори. Кели застана безмълвно на вратата.
Вътре си подаваха цигара от човек на човек. Тя осветяваше за миг всяко следващо лице — червендалестото на приказливия млад ефрейтор от Минеаполис, дълбоките сенки под очите на пилота от Солт Лейк, после припламна между тънките устни на сержанта.
Кели отмести поглед от мъжете и се взря в сумрака към нещо като малка купчинка до вратата. Там беше седнала жена му Маргарет, а русите глави на заспалите момчета лежаха в скута й. Тя му се усмихна — лицето й бе пребледняло.
— Скъпи, добре ли си? — попита тихо Маргарет.
— Да, добре съм.
— Сержант — обади се ефрейторът, — попитай го какво е казал Пи Йънг.
— Млъкни — рече сержантът и добави: — Какви са новините, сър, лоши или добри?
Кели погали жена си по рамото, докато търсеше подходящите думи — искаше да им внуши смелост, каквато не бе сигурен, че притежава.
— Лоши — рече той най-сетне. — Ужасно лоши.
— Е, да ги чуем все пак — рече със силен глас пилотът.
Опитва се да се окуражи чрез собствения си глас, помисли си Кели.
— Най-лошото, което могат да ни сторят, е да ни убият. Така ли е? — той се изправи и мушна ръце в джобовете си.
— Няма да посмеят! — заплашително се обади младият ефрейтор, сякаш можеше с едно изщракване на пръстите да докара цялата американска войска срещу Пи Йънг.
Полковник Кели погледна младока с известно любопитство и апатия.
— Да не забравяме, че онова човече горе държи всичките козове — изразът е от друга игра, помисли си полковникът ни в клин, ни в ръкав и добави: — Той е престъпник. И няма да загуби нищо, ако САЩ му се разсърди.