Не е толкова силна, колкото й се иска да бъде, осъзна Лоръл и стана.
— Сюзан, имаш ли ми достатъчно доверие? Ще ми позволиш ли да се заема с тази работа?
Жената прекара пръсти през косата си. Не биваше да се предава сега, когато бе намерила някой, който й предлагаше помощ. Помощта, от която толкова много се нуждаеше.
— Искам да вярвам на някого.
— Има няколко неща, които трябва да свърша — рече Лоръл неспокойно и забързано. Ако тук беше скрита някаква сензация, а тя почти я подушваше, не можеше да мисли за старите връзки, за старите приятели и спомени. — Вън има машина за кафе. Вземи си едно и ме почакай. Когато свърша, ще си вземем нещо за хапване й ще си поговорим по-подробно.
Без да задава въпроси, Сюзан си взе чантата и погледна останките от картонената чаша в полата си, които паднаха на пода.
— Благодаря ти.
— Не ми благодари — отвърна Лоръл. — Все още не съм направила нищо.
Сюзан поспря на вратата и я погледна през рамо.
— Напротив, направи.
Замислена, Лоръл я проследи с поглед как заобикаля бюрата на колегите й. Ан Трулейн, помисли си тя и въздъхна. Господи, в какво ли гнездо на оси се беше напъхала?
Преди да успее да формулира отговора, главният редактор влезе в кабинета си. Тясното му лице се изкриви в гримаса, а уморените му очи бяха изненадани.
— По дяволите, Лоръл! Това е вестник, а не клуб „Самотни сърца“. Когато някоя от твоите приятелки се скара с гаджето си, намери друго място да я утешаваш. Сега изчезвай! — Той се стовари върху бюрото си. — Отивай да пишеш статията си.
Лоръл заобиколи бюрото и спря в ъгъла. Дон Балинджър беше неин кръстник, мъжът, който я беше дундуркал на коленете си като малка много често. Ала когато станеше дума за личните му отношения и за новия брой на вестника, вестникът беше с предимство.
— Това е сестрата на Ан Трулейн — отвърна тя в мига, в който той отвори уста да я наругае.
— Трулейн ли? — повтори Балинджър и веждите му се събраха изненадано на челото. — И за какво е дошла? — Какво иска?
Лоръл вдигна корпуса на стария кораб, който Дон използваше като тежест да подпира хартиите по бюрото си, и го прехвърли от ръка в ръка.
— Да докажа, че сестра й е била убита.
Той издаде кратък звук, който можеше да бъде както смях, така и подигравка. Взе една цигара от чекмеджето и я завъртя между пръстите си. Мачкаше я, потупваше я, галеше я, но не я запали. Не беше палил цигара от шестнадесет дни, десет часа и двадесет и две минути…
— Официалната версия за причината на смъртта бе: „Ухапване, от отровна змия и загубване през нощта сред блатата“. Не звучи като убийство. А какво става със статията за магистралната компания?
— Сестрата ми разказа, че Ан е имала ужас от тъмнината — продължи Лоръл. — Споменавала е в писмата си за блатото, където е умряла. Не е стъпвала там нито веднъж и не е имала намерение да го прави.
— Явно е променила решението си.
— Или някой го е сторил вместо нея.
— Лоръл!
— Дон, нека да се поровя малко тук-там — тя въртеше преспапието из ръцете си. — Нещата никога не са такива, каквито изглеждат. И ти много добре го знаеш. Почти винаги нещо остава скрито от погледа. Няма да навреди на никого. Ако нищо не излезе, поне ще привлека интереса на публиката.
— На Трулейн няма да му хареса — Дон погали цигарата от единия до другия край.
— Мисля, че мога да се оправя с Луис — отвърна уверено Лоръл. Всъщност знаеше го много добре. — Тук има нещо гнило, Дон. Ако си спомняш, нямаше представена никаква причина, поради която Ан Трулейн да е излязла сама на разходка по тъмно. Била се е приготвила за лягане. Дори е била по нощница.
И двамата бяха чували клюките че излязла за тайна среща с любовник, че Луис я бил заключил в къщата, ала тя успяла да се измъкне, после се загубила. Дон сложи цигарата в устата си и задъвка филтъра.
— Добре, подуши малко — каза той. — Но внимателно. Все пак това е доста сензационно. — Преди Лоръл да успее да се зарадва, че бе спечелила първата си победа, той хвърли бомбата със закъснител. — Бейтс се занимаваше с този случай. Свържи се с него и работете заедно.