— Сюзан — докосна я по ръката Лоръл. — Ние искаме да ти помогнем.
— Зная. — Сюзан остави вилицата си и погледна първо Мат, после нея. — Трудно ми е да го призная, но все още не мога да приема, че Ан е мъртва. Истината е, че просто бях съсипана. Дори престанах да вдигам телефона. Изобщо не излизах от къщи. Загубих работата си. — Тя стисна устни. Когато отново заговори, трябваше да се напънат, за да я чуят сред невъобразимия шум в ресторанта. — Най-лошото беше, че дори не отидох на погребението. Предполагам, така съм искала да си внуша, че не се е случило. Бях единствената й роднина, а не отидох. Не я изпратих в последния й път.
— Това не е важно — настоя Лоръл, когато Сюзан се опита да продължи на тази тема. — Наистина не е важно. Ти си я обичала. И още я обичаш. А любовта има най-голямо значение. — Вдигна поглед и забеляза, че Мат я наблюдаваше съсредоточено. За момент забрави Сюзан, подозренията, шума и мириса на ресторанта. Очакваше да види цинизъм в очите му, или може би лека, подигравателна усмивчица. Вместо това видя разбиране и един въпрос, на който не знаеше как да отговори. Той мълчаливо вдигна ръката й към устните си, целуна я и я остави.
О, не, помисли си Лоръл смутена. Не и Матю Бейтс! Това всъщност не беше важно, беше по-скоро смешно. Объркана, тя взе чашата си с кафе, ала бързо я остави, без да отпие, защото забеляза, че ръката й не бе много сигурна. Този дълъг, съсредоточен поглед я обърка повече, отколкото целувката в асансьора, която трудно можеше да бъде наречена така. Някъде отдалече дочу гласа на Сюзан, който казваше нещо, и се насили да се съсредоточи.
— И изведнъж миналата седмица сякаш ме осени някакво прозрение. Предполагам, че след като отмина първият шок, започнах да мисля за писмата й. Нещо не се връзваше. Не съвпадаше. — Жената погледна Мат с надеждата, че той я разбира. — Винаги, когато споменаваше блатото, то беше с чувство на отвращение и страх. Ако можеше да си представите колко много мразеше тъмнината, ще разберете, че никога не би отишла там сама през нощта. Никога! Някой насила я е завел, господин Бейтс. Някой я е накарал да отиде.
— Но защо? — Той се наведе напред и сега гласът му беше твърд и настойчив. — Защо някой ще иска да убие сестра ви?
— Не знам. — Кокалчетата на пръстите й побеляха, докато стискаше ръба на масата, сякаш се бореше с напиращото желание да отпусне глава и да се разридае. — Наистина не знам.
— Аз отразявах случая. — Мат взе цигара и посегна за кибрита. Не искаше да бъде груб с жената, ала ако се налагаше да бъде огъната, то това трябваше да стане сега, преди да задълбаят много навътре. — Вашата сестра е живяла в града повече от година и не е познавала никого. Тя и съпругът й нарочно са избягвали обществото. Според прислугата в къщата, сестра ви е била луда по него. Никога не са се карали или спорили. Значи основният мотив за едно убийство — ревност, просто не съществува. Какво друго? Какво друго може да има?
— Не знам. — Сюзан обърна глава отново към Лоръл. — Просто не знам.
— Хайде да започнем отначало, стъпка по стъпка — предложи Лоръл. — Все още ли пазите писмата на сестра си?
— Да. — Сюзан въздъхна тежко. — В хотела ми са.
Мат загаси цигарата си.
— Тогава да идем и да им хвърлим едно око.
Когато Сюзан бе на такова разстояние, че да не може да ги чуе, Лоръл приближи към него.
— Шокът може и да е отминал — прошепна, — но тя все още не е на себе си. Мат, повярвай ми, имам нюх за тези неща. Мога да го усетя.
— Можеш да усещащ каквото си щеш, Лоръл.
Тя се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Че трябва да гледаме само фактите. Ако решиш да се правиш на скаут, само ще объркаш нещата.
— Колко съм била наивна — процеди Лоръл през зъби. — Преди няколко минути ми се стори, че виждам разбиране и човещина в очите ти. Зачатък на някакво чувство.
Той се усмихна.
— Аз целият съм изтъкан от чувства. Ала това можем да го обсъдим по-късно, на чаша питие.
— Нали знаеш кога ще стане? На куково лято. — Лоръл излезе след Сюзан от ресторанта и се опита да не му обръща внимание, докато таксито ги отнасяше към хотела.
Беше в бедната част на града. Улиците бяха тесни, паважът напукан, перилата на стълбищата изпочупени. От ръждивите балкони вееше влага. Фасадите на сградите бяха овехтели или покрити със слоеве мухъл от постоянната влажност на въздуха. Сякаш всички цветове се бяха слели в един мръсно сиво. Малките улички бяха сенчести и тесни. През нощта, помисли си Лоръл, сигурно бяха опасни. Такива улички човек обикновено или избягва или ги прекосява бързо, оглеждайки се зад гърба си. От отворените прозорци долитаха кавги на всякакви езици, надвикващи звуците на силен джаз.