Той долови нещо особено в гласа й. Някакво чувство, което не разбираше. И което никак не му харесваше.
— Ти достатъчно добре ли го познаваш?
— Луис ли? — На устните й се появи усмивка и очите й се замъглиха. Виж ти, изненада се Мат, Лоръл никога досега не беше го поглеждала по този начин!
— Както всеки друг в този град, предполагам. Или поне така мисля. Той ме научи да яздя, когато бях малко момиченце. После ме накара да въздишам по него, когато бях на десет, а Луис на двадесет и една или две. Беше много хубав мъж. И много внимателен и търпелив с влюбените ученички.
Когато усети, че пръстите му доста са стиснати и може да я оскубе, Мат пусна кичура коса.
— Знаеш го от собствен опит, предполагам. — Доловила цинизма в гласа му, тя се обърна с иронична усмивчица на устните си.
— Ти никога ли не си бил влюбен, Мат?
Той я изгледа дълго и предпазливо, докато през главата му премина вихрушка от най-различни чувства. Очите й бяха спокойни и меки. Такава беше и устата й, и кожата. Ако бяха сами, изобщо нямаше да отговори на въпроса й, а просто щеше да вземе това, което желаеше от толкова време и толкова силно.
— Не — отвърна след дълга пауза Мат. — Това променя нещо в теб, омекотява нещата и никога не си отива.
Лоръл се облегна с въздишка на седалката. Много отдавна не беше си спомняла колко сладко бе да бъдеш влюбен. И колко мъчително. Тя беше само дете и си мислеше, че мечтите са като приказка, в която вярваш. И която винаги завършва щастливо.
— Луис беше изключително важен човек за мен. Исках да имам рицар и смятах, че той много добре го разбираше. Достатъчно добре, че да не ми се присмива. А когато се ожени — Лоръл вдигна ръце и после ги отпусна безпомощно. — Това разби сърцето ми. Знаеш ли историята с първата му жена?
Мат гледаше ръцете, легнали в скута й малки, елегантни, с дълги пръсти и нокти, боядисани в яркочервено. На безименния пръст блещукаше красив изумруд в старинна обковка. Наследствено семейно бижу, помисли си той. Тя имаше наследствени бижута, имаше изтънчени предци и спомени за уроци по езда от висок, аристократичен мъж, достатъчно благороден, за да бъде рицар.
— Това онова — промърмори в отговор на въпроса Мат, докато таксито спираше до бордюра. — Ще ми разправиш по-подробно после.
Лоръл слезе от колата и пооправи полата си.
— Боя се, че това ми прозвуча почти като заповед, Бейтс. След като Дон не е дал конкретни указания как точно да работим, може би ние с теб ще трябва да се изясним.
— Добре. — Той не знаеше защо толкова се ядоса. Наблюдаваше я с присвити срещу слънцето очи. — Това обаче е в моя периметър.
С голямо усилие тя успя да потисне гнева си.
— Но случаят е мой!
— Ако искаш да стигнем донякъде — отвърна Мат — ще трябва да ми оставиш известно поле за действие. Кога за последен път си се преборвала с бюрократизма ей там? — попита той, като посочи с глава сградата на полицейския участък пред тях.
— Сблъсквала съм се с бюрократизъм на много места.
— Ала не и тук — отвърна той, преди да я хване за ръката.
— Чакай малко, Бейтс — Лоръл издърпа ръка и го погледна право очите. — Един път завинаги трябва да разбереш, че просто нямам друг избор освен да работя с теб по този случай. Но обърни внимание „с“, а не „за“. Така че, колкото и да ми е неприятно, ние сме партньори.
Това изглежда го развесели, защото на устните му се появи усмивка.
— Добре казано. Партньори — съгласи се той и отново взе ръката й. — Може да ни стане навик.
— Няма подобна опасност. Ще престанеш ли да ме докосваш?
— Не — отвърна, без да се замисли, Мат, докато се изкачваха по стълбите.
Гласовете се блъскаха в стените на участъка. Всякакви гласове ядосани, гневни, уплашени, викащи, шепнещи, кресливи. Миришеше на влажно, усойно място, на нещо сладко, на кафе, цигари, алкохол. Няколко момчета от две враждуващи улични банди стояха подпрени на стената и се гледаха убийствено и със злоба. Една жена със силно насинено лице седеше с превити рамене и разказваше с тих глас нещо на уморен офицер, който кимаше с глава и записваше показанията й на машина с два пръста. Младо момиче с впити шорти дъвчеше дъвка и гледаше неспокойно, като въртеше очи.
Беше виждал всичко това и преди. Много пъти. След като се огледа, Мат се запромъква между хората и бюрата. Полицаи, жертви, молители и потърпевши, никой не му обръщаше внимание, както и той на тях.
Тънка, стройна брюнетка с униформа остави телефонната слушалка на рамото си и му махна с ръка за поздрав. Мат приседна на края на бюрото й. Лоръл остана права до него, загледана в двама възрастни мъже, които почти щяха да се сбият, ругаейки се.