Той посегна да си вземе цигара, видя че кутията е празна и изруга.
— Нищо от дрехите й не е липсвало, всички коли са били в гаража. Трулейн се обадил в полицейския участък в два и петдесет и седем минути — Мат погледна Лоръл. — Почти час, след като открил, че Ан не е в стаята.
Пръстите й бяха влажни, докато разгръщаше папката.
— Къщата е много голяма. Един разумен човек никога няма да извика полиция, преди да се убеди, че е необходимо.
След като кимна бавно в знак на съгласие, той зачете отново доклада.
— Полицията е пристигнала в три и петнадесет. Къщата е била претърсена основно още веднъж, персоналът е бил разпитан — Мат спря за миг. — А тялото на Ан Трулейн е било открито приблизително около шест сутринта, в южната част на блатото.
Той беше ходил там. Спомни си сивото утро, горещото, влажно дихание на блатото, миризмата на застояло, неприятното лепкаво чувство още преди да открият трупа.
— Никой не предполагаше, че може да е там. Според Мариън Трулейн, нейната зълва, Ан изпитвала ужас от блатото. Това съвпада с твърденията на Сюзан — промърмори Мат. — Трулейн настоява на своята версия, че работил до късно и нищо не чул. И не иска да сътрудничи.
— Ти намирал ли си жена си мъртва? — попита го неочаквано Лоръл, като взе доклада от ръцете му. — Много е възможно да е бил разстроен.
Той изрече думите, които напираха да излязат от устата му.
— Заключението е, че тя е решила сама да отиде там. Може би за да се пребори със страховете си. Може би се е загубила, била е ухапана и се е лутала, докато е останала без сили. — Мат я погледна. Веждите й бяха събрани на черта, тя съсредоточено четеше доклада пред себе си. — Ти все още ли настояваш да отидем в къщата на Трулейн и да зададем някои въпроси?
— Какво? О, да, така мисля. Те ще говорят с мен. С теб също — добави Лоръл — ако успееш да ги замаеш с естествения си чар.
— Мислех, че не си забелязала — усмихна се той.
— Напротив, забелязах, че можеш да пуснеш в ход всичкия си чар, когато си наумиш. Малко е прекалено според мен, ала доста ефикасно.
— Моля те, Лорилай, комплиментите ти ме смущават.
Без да му обръща внимание, тя остави доклада встрани.
— Луис обикновено не приема никого. Той се затвори в себе си, след като първият му брак се провали. Но мисля, че с мен ще говори.
Мат разсеяно завъртя празната кутия цигари между пръстите си.
— Тя избяга с брат му, нали така беше?
— Беше ужасен удар за Лукс.
Лоръл отгърна следващата страница, докато Мат погледна към тавана замислено.
Кожата й се вледени, а стомахът й се сви на топка, ала не можа да откъсне очи. Полицейската снимка беше черно-бяла и въпреки това жестока. Беше виждала смъртта и преди, но не и такава смърт. Никога не бе виждала подобно нещо. Уплашена, ужасена, Лоръл гледаше Ан Фишър Трулейн. Или поне това, което бе останало от нея.
О, Господи, помисли си, когато съзнанието й се просветли и стомахът й се отпусна. Не е възможно. Това беше някаква жестока шега. Нечия извратена представа за шега.
— Колко време беше минало — той спря насред изречението, защото я погледна и видя, че кожата бе й смъртно бледа, а очите пълни с ужас. Като изруга през зъби, Мат измъкна снимката от ръцете й и наведе главата й между коленете й. — Дишай дълбоко — нареди кратко, — а ръцете му нежно и внимателно започнаха да разтриват врата и гърба й. Чу как тя възстанови дишането си и се прокле наум. Какво беше направил? По дяволите, беше забравил за тази снимка и я бе оставил да я види. — Спокойно, скъпа — прошепна той, докато разтриваше шията й.
— Вече съм добре — отвърна тя, ала не беше много сигурна. Опита се да се изправи. Когато Мат я прегърна през раменете, тя отпусна глава на гърдите му. — Извинявай, беше глупаво от моя страна.
— Не — той вдигна леко главата й. — Извинявай. Аз съм виновен.
Много бавно и много внимателно отмести косата от лицето й.
Лоръл преглътна мъчително.
— Предполагам, че си свикнал.
— Надявам се, че не съм.
Мат я придърпа отново към себе си, така че лицето й се допря до шията му.
Беше й добре така. Чувстваше се в безопасност. Ужасът й премина. Тя се отпусна, като му позволи да я гали по косата. Позволи неговото горещо, истинско човешко ухание да я обгърне и да измести всичко останало от тази стая. Усещаше туптенето на сърцето му до своето. Живот. Когато устните му докоснаха ухото й, Лоръл не помръдна. Той й предлагаше утеха. Каза си, че само това иска, докато се притискаше към него.