Не че нещо би го спряло да се хване за нишката и да разплете цялата история. Но това само щеше да удължи времето и да утежни работата им. И в двата случая, намуси се Мат, щеше да му се наложи да намери пропуски, пукнатини в тази стена, която Трулейнови бяха издигнали около себе си и името си.
Видя Лоръл да се връща. В очите й имаше тъга, а бузите й бяха съвсем леко порозовели. Тя се опитва да надвие нещо, помисли си той, и почувства как сърцето му се свива. Изчака я да седне.
— Е?
— Ще ни приеме утре в десет сутринта.
Мат загаси цигарата, като си напомни, че не бива да я докосва.
— Не си много въодушевена.
— Трябваше да използвам старото ни приятелство. — Лоръл го погледна, срещна очите му и той прочете в нейните умора и гняв. — Беше ми ужасно неприятно.
— Имаш работа да вършиш — промърмори Мат и хвана ръката й, преди да успее да се спре.
— Знам. Не съм забравила — Тя инстинктивно стисна пръстите му. — И не е необходимо да я харесвам, за да я върша добре. — Знаеше, че няма връщане назад. Не и след като видя снимката. Не и след като си представи какво ли би почувствала Сюзан Фишър, ако я видеше.
Когато сервитьорката спря пред масата, Лоръл погледна нагоре. Трябваше да прогони спомена за снимката. Може да беше слабост, ала трябваше.
— Едно мартини — поръча тя. — Сухо, с една идейка вермут.
— Нека да са две — додаде Мат, като се поусмихна. — Трябва да знаеш, че това не винаги помага, Лоръл.
— Засега е най-доброто, което мога да измисля. — Тя сложи лакти на масата и се облегна. — Мат, мисля да изпия доста алкохол. Мисля го съвсем преднамерено и няма да ти се извинявам. Но обещавам, че няма да се разлигавя, нито ще се напия. Естествено, ще съжалявам за това утре сутринта, ала мисля, че ми бъде един добър урок.
Той кимна и се усмихна, защото разбра, че Лоръл имаше нужда от това.
— След като ще работя с теб, ще се опитам да поддържам високия ти стандарт. В противен случай — Мат се наведе по-близо — често съм се чудил какво ли би станало, ако се напиеш и дойдеш с мен.
— Няма достатъчно джин в това заведение, Матю! — За пръв път от няколко часа Лоръл се засмя.
— Ще видим какво ще говориш след известно време. — Той се облегна назад и си запали нова цигара. — Защо не ми разкажеш за Трулейнови?
— Какво по-точно?
— Всичко.
Тя въздъхна, сетне взе чашата, която сервитьорката остави пред нея, и отпи.
— Това сигурно е единственото нещо в Ню Орлийнс, което е лишено напълно от влага. Съвсем, ама съвсем сухо.
Мат се съгласи и чукна ръба на чашата си в нейната.
— Трулейнови, Лоръл. Не се разсейвай.
— Добре, де. И не ми говори така. Първо старата история. Хоритидж Оук бил построен в началото на деветнадесети век. Плантацията била огромна и много богата. Трулейнови все още притежават повече земя от който и да било друг в тази част на Луизиана. Освен с памук и добитък, те се занимавали и с корабостроителство. Затова успели да запазят плантацията след войната. Благодарение на приходите от това. Всеки в Ню Орлийнс знае, че Трулейнови са играли и играят важна роля в града. Политическа, финансова и обществена. Сигурна съм, че баба ми има много по-богат репертоар от клюки за тях.
— Без съмнение — съгласи се Мат. — Хайде да посгъстим годините. — Разкажи ми за този век.
— Това беше само за въведение. — Тя отпи голяма глътка и се заигра с дръжката на чашата. — Боргърд Трулейн.
— Карай нататък.
— Та Боргърд Трулейн — продължи замислено Лоръл — наследил Херитидж Оук веднага след като се оженил. Имаше три деца Мариън, Луис и Чарлз. — Очите й се смееха над чашата. — Беше страхотен човек. Невероятен мъж, едър, драматичен, любвеобилен. Баба ми го обичаше. Всъщност, понякога се чудя дали баба и той, както и да е, няма значение. — Тя се засмя и сви рамене. — Жена му беше много красива. Тиха, спокойна, мечтателна, от типа „морска сирена“. Мариън много прилича на нея. Леля Елън — аз така й виках, — почина шест месеца след мама. Бях на около шест години. И винаги ги бъркам в спомените си.
Лоръл сви рамене и пресуши чашата си, без да забележи, че Мат даде знак на сервитьорката да повтори поръчката.
— Във всеки случай, след нейната смърт, старият Боу изпадна в депресия. Луис продължи бизнеса му. Наистина беше прекалено млад, за да се справи с подобно напрежение и натоварване, но нямаше друг избор. Трябва да е бил на около осемнадесет или деветнадесет години по онова време и струва ми се, че вече го обожавах. За мен беше нещо средно между Принца на Пепеляшка и Робин Худ. Беше много мил. Винаги се смееше и ме закачаше. Разказваше ми смешки. Ето така обичам да си го спомням — прошепна неочаквано тя и загледа новото си питие.