— Ама че изискани маниери! — Лоръл му се усмихна и го покани е широк жест.
Стаята, като жената, беше елегантна, с меки линии, и шик. Във въздуха ухаеше на лавандула. Цветовете бяха розово и кремаво. Дантели по завесите, кадифе на дивана. На стената, над блестящия чаен сервиз, висеше постер в рамка от 1890 година.
— Прилича ти.
— Така ли? — Тя се огледа и кой знае защо й стана много приятно.
— Странно. Дори и да видя твоята стая, едва ли ще мога да определя дали ти прилича. — Тя прекара ръка през косата си и се опита да съсредоточи поглед върху него. Задържа я там, сякаш се колебаеше. — Всъщност аз изобщо не те разбирам. Сигурно на стените ти висят вестници в рамка или може би Пикасо. Странно, ти си очарователен мъж, но по един много особен начин.
Лоръл му се усмихваше и беше само на една ръка разстояние. В този момент Мат не бе съвсем сигурен дали нарочно го предизвикваше или чрез устата й говореха мартинитата. Както и да е, не му беше никак лесно. Той нямаше много правила в живота, ала едно от тях бе никога да не посяга към жена, за която не е сигурен, че ще си спомня случилото се на сутринта.
— Кафе — каза бързо Мат и взе ръката и.
— О, искаш кафе ли?
— Ти искаш — отговори той през стиснати зъби. — Черно.
— Добре. — В кухнята тя се загледа в кафе-машината със свити вежди. Беше сигурна, че знае как се работи с нея. Какво й ставаше!
— Аз ще го направя — рече Мат и се усмихна. Ти извади чаши.
Лоръл затършува из бюфета и макар че тропаше много заплашително, успя да сложи непокътнати на масата две чаши от китайски порцелан с лилави орнаменти и две чинийки.
— Ти наистина си добър човек, Мат. — Тя се засмя и обви ръце около врата му. — Имаш много красиви очи — въздъхна замечтано. — Сигурна съм, че всички жени ти го казват.
— Непрекъснато. — Той сложи ръцете си на кръста й с намерение да я отдръпне от себе си. Но Лоръл се притисна към него, а пръстите му преминаха по тънката коприна на блузата й. Желанието пропълзя и го блъсна като юмрук в главата. — Лоръл…
— Може би ще ме целунеш отново, за да мога да проумея защо винаги съм си мислила, че няма да ми хареса.
— Утре — промърмори Мат, като наведе устните си към нейните — ако изобщо си спомняш нещо, сигурно ще се мразиш за тези си думи.
— М-м-м, — знам. — Миглите й трепнаха и се затвориха, докато устните му само минаха по нейните. — Ала това не е целувка! — Тя въздъхна дълбоко, сякаш беше недоволна и нетърпелива. Пръстите на ръката й се заровиха в косата му. — Искам още.
По дяволите правилата, помисли си той. Ако трябваше да плаща за това, което правеше сега, щеше да плаща. И сигурно щеше да си струва цената. Мат я прегърна, притисна я отново към себе си и впи устните си в нейните.
Избухна пламък, който премина от нея в него и после се върна обратно. Всъщност източникът нямаше значение, важен беше само резултатът. Лоръл простена. Звукът не можеше да изрази нито болката, нито учудването, както нищо не можеше да попречи на желанието. Тялото й бе устремено към неговото с непоколебима сигурност. Това беше истината и винаги щеше да бъде. Тя намери езика му и се остави на страстта и желанието, които я обземаха все по-силно.
В този момент, когато главата й се въртеше, а тялото й изгаряше, нищо повече нямаше значение. Той събуждаше всички тайни, които я вълнуваха, и разпалваше всички огньове, които я измъчваха. Никой повече нямаше да може да направи това. И отново, над всички объркани мисли в замъгленото й съзнание се извиси едно-единствено желание. Още.
Мат се чувстваше загубен. Сигурно бе загубен още от първия миг, в който бе зърнал лицето й на онази снимка. Оттогава никой и нищо повече не го привличаха. Лоръл можеше да има всичко, което пожелаеше от него, докато го държеше така. Гореща, жадна за ласки, пламенна.
Вкусът й бе деликатен като самата нея, но по-буен и див. Ароматът, който излъчваше, беше романтичен, ефирен, а устните изгарящи от желание. Усещаше гърдите й до себе си и искаше да ги гали. Като шепнеше обещания и молби, той притисна устни към шията й и се разтопи от удоволствието. Пулсът й биеше лудо. Чувстваше го под устните си, забързан и силен. Ръцете му повече не го слушаха и Мат се подчини на тяхното желание, докато тя не промълви името му. Неговото име. И тогава всичко свърши, не остана и следа от приятния и забавен мъж, който всеки ден вече цяла година седеше срещу нея. Сега срещу нея лъсна агресивната, безпощадна възбуда и страстното желание, което бе крил прекалено дълго.
Той я искаше. Толкова много, че чак го болеше. Прекалено много, за да бъде невинно. Тя беше всичко, което някога бе искал. Когато се притискаше към него, не съществуваха нито минало, нито бъдеще. Имаше само настояще. А то бе достатъчно за цял живот.