Как беше възможно съзнанието й да бе толкова замъглено, а тялото така живо и будно? Лоръл си мислеше, че просто усеща как кръвта преминава по вените й. Това ли бе търсила винаги? Тази луда, безразсъдна свобода? Ала тя й стигаше. Беше повече от онова, за което бе мечтала. Сега й беше трудно да го обясни, защото тялото й единствено и властно контролираше съзнанието й. И нищо друго не я интересуваше.
Със собственически и властен порив Лоръл отново зацелува устните на Мат. Струваше й се, че краката й от коленете надолу не съществуват.
Чу, че той измърмори нещо, преди да я притисне отново към себе си. После я отдръпна, докато тя го хвана за раменете, в знак на протест, а и за опора.
— Мат?
— Вратата — гласът му не беше спокоен, както и цялото му тяло. Направо бе загубил самообладание, даде си сметка Мат, докато отстраняваше Лоръл от себе си. — Има някой отвън, Лоръл. Най-добре отвори.
— Вратата ли? Чия врата? — изгледа го тя недоумяващо.
— Твоята. — На устните му се появи лека усмивка.
— О! — Лоръл се огледа из кухнята, сякаш за пръв път я виждаше. — И трябва да отворя?
Той отново я притисна към себе си. Обърканото й изражение го накара да я стисне за раменете. После внимателно я пусна и побутна.
— Да. — Все още напълно не на себе си, тя излезе от кухнята.
Беше отишъл твърде далеч, помисли си Мат. Почти щеше да я сложи на пода и да я обладае, като някой ненормален изнасилвач. Обърна се към свистящата кафеварка, като се колебаеше дали да е благодарен на онзи, който блъскаше но вратата, или да го убие.
Лоръл имаше чувството, че е плувала дълго време под вода и много бързо е излязла на повърхността. Пияна ли беше? Тя притисна с пръсти слепоочията си и стигна до вратата. Това, което мартинито бе започнало, Матю Бейтс бе довършил. Лоръл поклати главата си, която й тежеше като пълна с олово и отвори вратата.
— Лоръл, още малко и щях да си вървя! — Пред прага стоеше Джери Картие, облечен в костюм с жилетка и силно изненадан.
— О, ти ли си! — Кръвта й се бе поуспокоила, но алкохолът все още въртеше главата й. — Здравей, Джери.
Тъй като тя отстъпи назад и отвори по-широко вратата, той пристъпи и влезе.
— Какво правиш?
— Какво правя ли? — повтори Лоръл и, внезапно спомнила си какво правеше преди минута, въздъхна дълбоко. — Кафе, промърмори неуверено. Правех кафе.
— Пиеш прекалено много кафета, Лоръл. — Джери се обърна и затвори вратата. — Не е хубаво за нервите.
— Не е. — Тя си помисли за Мат. Допреди малко изобщо не бе осъзнавала, че има толкова много нерви. — Сигурно си прав. — Изведнъж се стегна, защото си представи какво щеше да каже Джери, ако разбереше, че бе пила и колко. Последното нещо, което й трябваше сега, бе една двадесетминутна лекция за вредата от алкохола. — Седни, Джери — покани го Лоръл с мисълта колко много й се искаше да си легне. Сама, на тъмно и тихо. Ако имаше късмет, ама много късмет, щеше да успее да прекоси стаята и да седне на дивана, без да се заклати. Тя направи една колеблива крачка.
— Защо не си готова?
Лоръл спря като закована. Той беше прав, разбира се, ала да пропълзи до дивана беше още по-лоша идея. Затова остана права.
— Готова за какво?
— За вечеря — отговори Джери, а веждите му се събраха изненадано.
— Здравей, Джери — Мат влезе в стаята с табла с димящо кафе в ръце.
Джери кръстоса крак връз крак.
— А, Мат?
След като остави внимателно таблата на масата, Мат небрежно отиде до Лоръл.
— Как си? — Порицавал ли си някое незаконно строителство напоследък? — Съвсем естествено той я хвана за лакътя и я заведе до дивана. Когато седна, тя му отправи благодарен поглед.
— Това не е в моята юрисдикция — отвърна Джери и сплете пръстите на ръцете си. — Кметът едва на другия ден ми каза за строежа в онази част на града. Ужасна канализация.
— Така ли?
— Кафе? — прекъсна ги Лоръл. Въпреки мартинитата, не можеше да наблюдава безучастно как Мат измъчва и екзекутира един невъоръжен човек. Всъщност, ако не глътнеше малко кафе, сигурно щеше да положи глава на дивана и да заспи.
— Само половин чашка — отвърна й Джери. — А ти сигурна ли си, че трябва да пиеш още?
Тя сграбчи здраво дръжката на кафеника, молейки се да не го разлее.
— Не съм пила от няколко часа.
— Как мина денят ти, Джери? — продължи безмилостно разпита Мат, сложи ръка върху ръката на Лоръл и й помогна да налее кафето. Дочу леката въздишка, която се откъсна от устните й, и се подсмихна.
— Натоварен, много натоварен. Времето никога не ми стига, за да свърша всичко.