Мат плъзна поглед по лицето на Лоръл и спря очите си на устните й.
— Да, така е. Времето никога не стига. Особено за важните неща.
Джери посегна за чашата, която Лоръл му подаваше, и трябваше да уцели ръката й, защото тя му я подаваше доста по-вдясно.
— Лоръл — подзе той, като я погледна учудено и изпитателно — да не си пила?
— Пила ли? — Тя настъпи Мат по крака когато той издаде някакъв неопределен звук. — Джери, току-що си налях. — Вдигна чашата и изгълта половината кафе наведнъж. — Защо каза че си наминал?
— Наминал ли? — Джери поклати глава докато Лоръл се облегна назад, като остави внимателно чашата с две ръце. — Нали щяхме да вечеряме навън.
— О! — Той сигурно е прав каза си тя. Щом Джери казва че имат уговорка за вечеря, значи са имали уговорка, той си водеше бележник за тези работи.
— Ние с Лоръл работим върху една статия — намеси се Мат повече за собствено развлечение, отколкото за да спаси Лоръл. — Загубихме доста време, дори извънработно, за това. В интерес на истината тъкмо бяхме стигнали до същината на въпроса, когато ти почука на вратата. — Той пренебрегна яростното забиване на токчето й в крака му.
— Журналистиката всъщност доста пречи на личния живот.
— Да, но…
— Предполагам знаеш, какво значи да имаш срок. Сигурен съм. — Мат му се усмихна безгрижно. — Лоръл и аз едва ли ще имаме време дори за по един сандвич. Ще бъдем заети с тази статия може би няколко седмици. Ще се обадиш на Джери, когато нещата понапреднат, нали Лоръл?
— Какво? А, да, да, разбира се. — Тя изпи кафето и се помоли на ум Джери да си отиде по-скоро, че да си сипе още едно. — Страшно извинявай, Джери.
— Разбирам. Работата преди удоволствията. Това е и мое основно правило. — Джери стана, остави чашата си и оправи вратовръзката си. — Само ми се обади в офиса, когато приключиш със случая, Лоръл. И се опитай да намалиш кафетата.
— Ъхъ. — Беше най-доброто, което можа да излезе от устата й. Тя прехапа устни. Вратата се затвори след него.
— О, Господи! — Не беше сигурна дали й се иска да се смее, или да крещи, затова покри лицето си с две ръце.
— Голяма лепка — промърмори Мат и наля още кафе. — Добре че остави на мен да те измъкна.
Щеше й се да плисне кафето в лицето му, но ужасно се нуждаеше от него.
— След всичко, което се случи днес, имам предвид историята с Ан Трулейн — натърти Лоръл, като забеляза ехидната му усмивка. — Просто бях забравила за вечерята. И не съм те молила да ме измъкваш от положението.
— Това се казва благодарност. — Той погали косата й, докато тя го погледна. — Не стига, че ти позволих да направиш три дупки в обувката ми с токчетата си, не стига, че ти помогнах да скриеш, как да го нарека не особено стабилното си състояние от гаджето си.
— Джери не ми е гадже. — Тя изпи и втората чаша кафе наведнъж, след което остави чашата.
— Ти го въртиш на пръста си.
— Това не е вярно! — Лоръл се опита да стане, ала установи, че ще й бъде трудно да се задържи изправена и си седна обратно. — Ние се разбираме много добре. Приятели сме. И той е един много мил човек, само малко…
— Само не казвай отново, че е безобиден. Бедното момче не го заслужава. Освен това не изглежда да е застрашен от разбиване на сърцето.
— Джери не гледа на мен по този начин — вметна тя.
Мат леко се наведе към нея.
— В такъв случай можеш да не обръщаш внимание на предишното ми определение за него.
Лоръл сложи твърдо ръка върху гърдите му. Не искаше да рискува стаята отново да се завърти пред очите й.
— Аз отивам да си легна.
— Обичам агресивните жени — лекичко се подсмихна Мат.
— Сама — подчерта тя, като се пребори с напиращия смях.
— Много лош вкус — промърмори той, взе ръката й и я поднесе към устните си. Обърна я и премина с устни по дланта, като при това долови лудото биене на сърцето й под кожата.
— Мат, недей.
Той я погледна. Щеше да бъде лесно, толкова лесно. Трябваше само да я целуне. И двамата го знаеха. Лоръл го искаше, той я искаше, но никой не беше сигурен какво щеше да стане след това.
— Отсега нататък цял живот ще се мразя — промърмори си Мат и стана. — Ще ти дам аспирин, Лоръл. Ще ти е необходим и на сутринта, защото знам как ще се чувстваш.
И като се наруга наум, той отвори вратата и внимателно, ала твърдо я затвори зад себе си.
ПЕТА ГЛАВА
— Дяволите да те вземат, Бейтс!
Лоръл стоеше пред огледалото в банята и гледаше бледото си лице, докато в главата й биеха хиляда чука. Защо този проклет Бейтс беше прав! Като грабна шишенцето с аспирин, тя тръшна вратичката на шкафчето за лекарства. Това обаче предизвика само болезнено ехо в главата й, поради което Лоръл простена.