През дванадесетте месеца, откакто го познаваше и работеше с него, никога не бе реагирал и не беше се отнасял с нея така, както всички останали мъже. В очите му нямаше нито обожание, нито възхищение. Фактът, че тя всъщност мразеше да я обожават, не намаляваше ни най-малко нейното чувство на възмущение, че той я пренебрегваше.
Нито веднъж не я покани да излязат. Не че особено много желаеше, напомни си Лоръл. Искаше й се да го направи единствено заради повода да му откаже. Щеше да го сложи на мястото му!
Въпреки че Мат се премести в сградата, в която живееше и тя, и сега заемаше съседния апартамент, врата до врата, нито веднъж не бе дошъл да почука на нейната дори под най-дребен предлог. Почти цяла година Лоръл се надяваше, че ще го направи. Не за друго, а за да тръшне вратата в лицето му.
Освен това, помисли си тя през стиснати зъби, той й лазеше по нервите по десетки други начини. Например подхвърляше остри забележчици за нейните ухажори, което бе особено дразнещо, защото Мат бе неизменно прав. Напоследък любим обект на хапливите му подмятания бе Джери Картие, изключително консервативен и доста глупав градски съветник. Лоръл излизаше с него, защото бе твърде добросърдечна да му отказва и освен това той й предоставяше от време на време материали за някоя и друга статия. Но Мат я постави в неблагоприятната позиция да защитава Джери срещу собственото си мнение.
Животът сигурно щеше да бъде по-прост и лесен, помисли си Лоръл, ако Матю Бейтс беше останал да си пише статиите в Манхатън. И ако не беше толкова непоносимо привлекателен.
Тя изхвърли Мат и загубените десет долара от мисълта си и се съсредоточи в движението пред себе си.
Макар че слънцето клонеше на запад, небето все още беше яркосиньо. Брилянтно. Топлината и светлината се процеждаха през кипарисите и сякаш плуваха над шосето. Дълбоко и далеч сред дърветата се спотайваха сенки, звуци на птици и насекоми, създания на блатата. Винаги беше знаела, че блатата крият тайни. Сенки, страх, опасности. Това само допринасяше за красотата им. Имаше нещо вълнуващо и привлекателно да знаеш, че един друг свят, така примитивен и така завладяващо страшен, дреме на няколко крачки от цивилизацията.
Когато зави по алеята, водеща към родовата им къща, Лоръл изпита познатото чувство на гордост и безметежност. Кедрите стояха като стражи от двете страни на пътя и се издигаха високо над главата й, за да превърнат алеята в тъмен и хладен коридор. Слънцето се прокрадваше страхливо и хвърляше резки от светлина върху земята. Испанският мъх се стелеше по клоните и стволовете им и прибавяше усещането за вечност и грация, така присъщи на Юга. Винаги, когато караше към бащиното си имение Промес д’амур, времето сякаш спираше. Часовникът се връщаше назад. И животът ставаше по-лесен.
В края на алеята тя спря и погледна къщата. Беше на два етажа, изградена от варосани тухли и заобиколена отвсякъде с азалии, камелии и магнолии. Цветята, живи и нежни, и ароматите им, екзотични и благородни, добавяха своя чар към чувството за безвремие. Прозорецът на колата й бе свален и Лоръл можеше да долови странната смесица от южни ухания.
Имаше двадесет и осем дорийски колони, които придаваха на къщата повече величественост, отколкото показна натруфеност. Около всеки ъгъл се виеше бръшлян. Дантелената рамка на балкона бе нежна и ефирна като испанска черна дантела, от всяка стая към него водеше голяма френска врата. Впечатлението от къщата бе като за нещо сигурно, солидно и изящно. Лоръл я виждаше като жена, с която бе свикнала от години и която имаше своя характер и благородство. Ако имаше плът и кръв, едва ли би я обичала повече.
Тя се изкачи по страничните стъпала към верандата и влезе, без да чука. Тук беше преминало детството й, момичешките години и донякъде част от зрялата възраст. Широк хол разделяше сградата на две, пресичайки я от единия до другия край. Във въздуха се носеше лек аромат на мед и лимон, който се смесваше с миризмата на цъфнали магнолии и камелии. Приемната сигурно е миришела на същото и преди век. Лоръл спря за малко пред огледалото, колкото да оправи косата си, преди да влезе в хола.
— Здравей, татко.
Тя отиде до баща си и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата, леко боцкаща от еднодневната брада.
Уилям Армънд беше хубав, висок и слаб, тъмнокос мъж със съвсем леко прошарена коса. Докато той ръководеше вестника темпераментно и със замах, в личния си живот поддържаше по-спокойно темпо. Миришеше на уиски и хубав тютюн. По стар навик разроши косата на дъщеря си, която току-що бе пригладила.