Той искаше да я притисне към себе си, защото имаше нужда от това.
— Добре — рече Мат. — Да вървим.
Ветрецът я освежи. Подухваше леко през прозореца, докато караха извън града. С облегната назад глава и затворени очи Лоръл слушаше разказа на Мат за посещението при баба й миналата вечер.
— От презрителната нотка в гласа ти мога да предположа, че не вярваш в духове, така ли?
— А нима ти вярваш? — Той се усмихна и я погледна бегло. Когато тя не отговори, намали малко скоростта и я погледна по-внимателно. — Лоръл?
Тя сви рамене, сетне оправи полата си.
— Нека само да ти припомня, че в моите вени тече креолска кръв Мат.
Не можеше да скрие усмивката си нито на устните, нито в гласа си.
— В духове, Лоръл? Ти чуваш ли се какво говориш?
— Това е от атмосферата — поправи го тя, сякаш се съгласи с нещо, което досега бе таила в себе си. — Била съм в блатата. Много е странно. Например има цветя на места, където изобщо не очакваш да ги видиш. Малки островчета, сини чапли, спокойна вода. — Лоръл се обърна на седалката си, така че вятърът хвана крайчетата на косата й и ги отвя навън. — Има също така плуващи пясъци, отвратителни малки буболечки, насекоми и змии. Сенки. — Тя се обърна и се загледа през прозореца. — Никога не ми е харесвало. Много е усойно. Има места, където никога не е прониквал слънчев лъч.
— Лоръл! — Мат спря колата пред входа на Херитидж Оук. — Ти отново се поддаваш на детските си спомени. Блатото си е най-обикновено място, като всички други места. Това е всичко.
— Мога само да ти кажа как се чувствам там. — Тя обърна глава и срещна очите му. — Или евентуално как се с чувствала Ан Трулейн.
— Добре. — Той реши да приеме обяснението й и направи маневра, за да премине между високите тухлени колони на портата. — Ала засега нека да се съсредоточим върху хората. — Покрай алеята се редяха огромни стари дъбове като стражи. Испанският мъх по тях ги превръщаше в сивозелени великани. Това не беше се променило, помисли си Лоръл. Нито пък къщата.
Тухлите й бяха остарели още преди тя да се роди. Имаше видими следи от времето, но те си бяха тук откакто се помнеше. Контурите на сградата бяха остри и чисти, не заоблени като на Промес д’Амур. Ала не по-малко красиви. Тухлите бяха опушено розови, балконите сиво-черни. Тяхната елегантност не се биеше ни най-малко с високомерието, която се излъчваше от къщата. Ако Лоръл мислеше за собственото си имение като за жена, то Херитидж Оук би могла да оприличи на мъж. Самоуверен и без възраст.
— Колко много време изтече — промърмори тя. През главата й преминаха емоции. Първо спомени. Рицарски турнири, чаени партита, копринени рокли и розови кейкове. Беше дете, когато за последен път беше мечтала тук.
Лоръл се обърна към Мат с въздишка и внезапно я обзе ново чувство. Не така приятно и нежно. Това бе действителността, изпълнена с болка и удоволствие. Това беше истината. Жестоката истина. Тя се обърна, отвори вратата и излезе.
Какво ми става, запита се Лоръл и си пое три пъти дълбоко дъх. Не можеше да го погледне и да не почувства желание да избяга. Или да го докосне. Физическото привличане не беше проблем. Беше успяла да потиска подобни чувства с години. Беше се научила на това. Тук имаше нещо друго, с което нямаше да може да се справи така лесно. Но трябваше, каза си тя, както трябваше да се справи и с чувствата си към фамилията Трулейн.
— Мат, нека аз да се оправя. — Малко по-спокойна, вървеше до него към голямата бяла врата. — Познавам Луис и Мариън.
— Познавала си ги — поправи я той. Не беше пропуснал да забележи начина, по който бе погледнала къщата. Нито начина, по който погледна към него. — Хората имат лекомисления навик да се променят. Не мога да ти обещая нищо, ала няма да те прекъсвам, докато не се наложи.
— Много си упорит, Бейтс.
— Така е. — Той вдигна чукчето и почука на вратата от хондураски махагон.
Една висока, слаба жена отвори вратата. След като погледна бегло Мат, очите й се спряха върху Лоръл.
— Малката госпожица Лоръл — промърмори тя и разтвори и двете си ръце.
— Бини, толкова се радвам да те видя отново!
Бяха минали почти десет години, откакто бе видяла за последен път Джоузефин Бинефорд, икономката на семейство Трулейн. Но според Лоръл тя изобщо не беше се променила. Все така носеше косата си свита на малко кокче на тила и въпреки че беше посивяла и може би по лицето й имаше повече бръчки, Лоръл не ги забелязваше.
— Малката госпожица Лоръл — повтори Бини. Каква красива дама сте сега! И коленете ви вече не са ожулени?
— Не. — С усмивка Лоръл се наведе да я целуне по бузата. Миришеше на люляк и нишесте. — Изглеждаш същата, Бини.