Бяха минали десет години, помисли си Лоръл, а все още я болеше. Какво ли бяха причинили тези десет години на Луис?
— Разбирам те много добре, Мариън. Вече не съм дете.
— Не, не си. — Погледът й се върна обратно, от дъбовете и подстриганата трева навън, към тях. — Лоръл, ти видя само началото на промяната в него, ала колкото повече време минаваше, толкова повече той се променяше. Ставаше по-горчив, по-тъжен — рече бързо Мариън. — Стана раздразнителен, разсеян. Имаше моменти, когато не си спомняше — тя спря и отново скръсти ръце. — Не е забравил поправи се с усмивка. Просто беше решил да не си спомня. Той и Чарлз бяха — Както и да е, това е минало.
— Мариън, разбирам колко трудно му е било. — Лоръл посегна и сложи ръка върху ръцете й. — Винаги съм знаела. Истината е, че се отдръпнах и останах встрани не защото ти ме помоли да не идвам, а защото Луис не ме искаше.
— Ти винаги си разбирала нещата — промърмори Мариън. С усмивка тя се опита да разведри атмосферата. — Когато тук дойде Ан, никой не бе по-изненадан и по-доволен от мен. Тя запълни празнината.
— Почувствах го. — Лоръл се усмихна, когато Мариън я погледна изненадано. — Обадих се на Луис няколко седмици, след като се ожени за Ан.
Мариън кимна и отново скръсти ръце. Ноктите й бяха ниско изрязани, без маникюр и лак.
— Може би той беше прекалено обвързан, прекалено влюбен. Но тя бе толкова млада, а и Луис бе преживял голям удар. Казвам ти това — Мариън погледна и Мат. — Казвам го на двама ви, за да разберете състоянието, в което е Луис. В живота му имаше толкова много болка. Ако ви изглежда студен и отчужден, това е просто неговият начин да се справи с мъката си. — Тя обърна глава, когато Бини влезе с чая. — А, чай с лед. Все още ли го пиеш с много захар, Лоръл? — Тя се усмихна.
— Да. О, — възкликна Лоръл, забелязала малките розови кейкчета, наредени върху подноса. — Колко мило от твоя страна, Бини.
— Само споменах на готвачката, че госпожица Лоръл ще ни дойде на гости. — тя се усмихна. — Не изяждайте повече от три или баба ви ще ми се кара.
Лоръл се засмя и си взе едно парче, докато икономката излезе. Лекият топящ се вкус на сладкиша й върна още спомени. Чу как ледчетата се удрят по стените на чашата на Мариън.
— Бини не се е променила. Къщата също — добави тя и се усмихна на Мариън. — Толкова съм щастлива, че съм отново тук.
— Къщите никога не се променят — отвърна Мариън, докато предлагаше на Мат студен чай в чаша от уотърфордско стъкло. — Само хората в тях.
Лоръл не го чу да влиза, ала го почувства. Остави внимателно чашата, която държеше, обърна глава и погледна Луис Трулейн право в очите.
ШЕСТА ГЛАВА
Можеха ли десет години да бъдат толкова много време, помисли си Лоръл с тъга. Мислеше, че е подготвена. Или поне така й се искаше да бъде. Надяваше се. Косата му беше леко посребрена, особено около слепоочията. Това можеше да приеме. Бръчките по лицето му бяха по-дълбоки, особено около устата и очите. И това можеше да приеме. Но в очите му нямаше топлина, нито смях. Нещата, които помнеше и обичаше.
Беше слаб, много слаб. Това го правеше да изглежда по-възрастен от тридесет и шест години.
Тя стана и със смесено чувство на болка и състрадание се приближи към него.
— Здравей, Луис.
Той пое ръката й и нещо като усмивка се плъзна по устните му.
— Пораснала си, Лоръл. Защо ли очаквах да видя дете? — Много нежно, с върха на пръстите си, докосна брадичката й. Тя всеки миг щеше да се разплаче. — Още като малка обещаваше да станеш красавица.
Лоръл се усмихна с надеждата топлинката да се завърне в очите му.
— Липсваше ми.
Ала очите му останаха празни, а ръката му се отпусна някак си безнадеждно и отчаяно. Лоръл почувства напрежението му преди своето собствено.
— Луис, това е мой колега и партньор, Матю Бейтс. — Очите на Луис се плъзнаха по лицето на Мат и сякаш още повече охладняха.
— Струва ми се, че съм ви виждал и преди.
— Малко чай, Луис? — Мариън посегна към чайника.
— Не. — Гласът му беше груб, но Мариън не издаде нито звук, не направи дори гримаса, а само леко стисна устни. Никой от двамата мъже не забеляза, че тя не откъсва очи от Лоръл. — Не сме тук да пием чай и да ядем кейк, нали, Лоръл? — промърмори Луис, преди да прекоси стаята и да застане пред празната камина. Над нея висеше портрет на майка му, изпълнен с маслени бои. Лоръл помнеше много добре тази картина. Висеше там от години, освен за краткия период, когато портретът на Елиз Трулейн беше на негово място.
— Защо не преминем направо към въпроса? — предложи Луис. Съгласих се да се срещна с теб и господин Бейтс, за да сложа край на слуховете, които разпространява Сюзан. — Той изгледа дълго Лоръл. — Хайде, задавай въпросите си. Имам отговор за всички.