— Луис — подзе тя, с намерението да каже нещо успокоително, ала погледът на Мат я възпря, — Извинявай, че нахлухме по този начин. Наистина извинявай.
— Не е необходимо да се извиняваш. — Луис извади тънка пура, огледа я за миг и я запали. — Нищо не остава такова, каквото е било. Прави това, което трябва да правиш.
Лоръл почувства как стомахът й се свива от мъка и съжаление. В него все още имаше много сила. Онази сила, която бе почувствала като дете. Тя го бе накарала да поеме управлението на многомилионната фирма на баща си още преди да бе завършил колежа. Това му бе дало възможност да очарова младото момиче, така че жената все още не можеше да го забрави. Но сега тази сила беше много студена. Ледена. Лоръл стоеше в средата на приемната, а пропастта между спомените и днешния ден ставаше все по-голяма.
— Сюзан е сигурна, че Ан никога не би излязла и отишла в блатото сама — започна тя, като предварително знаеше, че началото бе лошо. — Сюзан твърди, че Ан е изпитвала ужас от тъмнината, и в писмата, които е писала на сестра си, се е чувствал страх от това място.
— И смята, че Ан е била накарана насила да отиде там — довърши Луис. — Вече знам всичко това, Лоръл.
Тя беше журналистка, имаше задача. Трябваше да не го забравя.
— Страхуваше ли се Ан от блатото, Луис?
Той дръпна от пурата си и я погледна през дима.
— Да. Ала явно е отишла, защото умря там.
— Защо е отишла?
— Може би, за да ми угоди. — Луис изтръска пурата в камината. — Започна да се чувства глупаво поради страха, който я измъчваше от детството й. Когато аз бях с нея — продължи тихо той, — тя дори се съгласяваше лампата в хола да не свети през нощта. — Неочаквано вдигна глава по оня предизвикателен начин, който Лоръл помнеше от дете. — Историите за духове в блатото я караха да си въобразява какво ли не. Аз се дразнех — дръпна още веднъж от пурата. — А тя имаше нужда от моето одобрение.
— Значи мислиш, че е станала посред нощ и е отишла в блатото по нощница само и само за да ти достави удоволствие? — попита Лоръл и приближи една стъпка.
— Да, защото в това има повече смисъл, отколкото в твърдението, че някой е влязъл, хванал я и я завлякъл насила в блатото, без аз или прислугата да чуем нито звук. — Луис отново я погледна хладно и строго. — Предполагам, че си чела полицейското досие.
— Да. — Лоръл навлажни устни, спомнила си снимката в него. — Да.
— Значи няма смисъл да ти разказвам.
— Жена ви имаше ли проблеми със съня? — неочаквано се намеси Мат и забеляза как един мускул трепна в челюстта на Луис.
— Понякога. Всъщност винаги, когато работех. — Той погледна над главата на Мат през прозореца навън. — Мислеше, че вижда светлинки в блатото.
— Друг някой виждал ли ги е?
Устните на Луис се разтегнаха в нещо като усмивка.
— Много хора твърдят подобно нещо от години. Обикновено когато са били по-дълго време в компанията на бутилка уиски.
— Господин Бейтс — прекъсна го Мариън, — Ан се страхуваше от блатото, но в същото време беше очарована и привлечена от него. Не е необикновено човек да бъде очарован от нещо, от което се страхува. Тя беше очарована от легендата. Проблемът или по-точно нашата грешка — поправи се бавно тя, — бе, че никой от нас не го приемаше сериозно. Ан беше толкова млада. Вероятно ако бяхме настояли да отиде през деня, тя нямаше да реши да отиде през нощта.
— Мислиш ли, че е била в състояние да отиде там сама и през нощта? — попита я Лоръл.
— Това е единственото обяснение. Лоръл, ние я обичахме. — Тя хвърли бърз, премрежен поглед на брат си. — Ан беше толкова сладка и нежна, ала също така изключително напрегната. Мислех си, че е нервна поради планираното предстоящо парти.
— Какво значение има това сега? — попита Луис и смачка цигарата си в камината. — Ан я няма и нито Сюзан, нито писмата й могат да променят нещо.
— Писмата на Ан бяха откраднати от стаята на Сюзан — каза бързо Лоръл.
— Но това е смешно! Кой ще ги открадне? Тя ги е преместила и е забравила къде. — Луис сви ядосано рамене.
— Били сте женени почти година — невъзмутимо продължи Мат. — И никой от най-близките ви съседи не е виждал Ан. Защо?
— Това си е моя работа.
— Луис, моля те. — Лоръл пристъпи още една крачка към него. — Ако можем да разберем…
— Да разберете ли? — повтори той и я спря само с поглед. — Как бихте могли? Та тя беше почти дете, каквото беше и ти, когато те видях за последен път. Ала нямаше твоята самоувереност, нито твоята дързост. Пазих я за себе си, защото така исках. Разделяше ни цяло поколение.