— Ти не си й вярвал — прошепна Лоръл.
— Вярата е за глупаците.
— Не е ли странно — намеси се Мат, привличайки яростта на Луис от Лоръл към себе си, — че Ан толкова много е приличала на първата ви жена?
Единственият звук който се чу в стаята, бе рязкото вдишване на Мариън. Въпреки че ръцете му се свиха в юмруци, Луис запази спокойствие и с нищо не издаде яростта си. Без да каже нито дума и без да погледне никой, той излезе.
— Моля ви, Луис не е на себе си. — Мариън поклати нервно чашата си. — И е много чувствителен, когато се правят сравнения между Ан и Елиз.
— Хората не могат да не ги правят — отвърна Мат, след като физическата прилика е толкова очебийна.
— Повече от физическата — прошепна Мариън. — Може да е естествено чувство за самосъхранение, господин Бейтс, но Луис никога не споменава имената на Елиз и Чарлз. Ако няма какво друго да питате…
— Познаваш ли Нейтън Брюстър? — неочаквано запита Лоръл.
Очите на Мариън се разшириха, преди да сведе клепачи.
— Да, разбира се. Той е един от счетоводителите на Луис. — Мат вдигна вежди и размени поглед с Лоръл.
— Ан го споменава в писмата си.
— Това е естествено, предполагам. Идвал е в къщата няколко пъти по работа. В интерес на истината, Ан не виждаше много хора. Е — стана Мариън и им се усмихна. — Извинете, че не мога да ви бъда от полза, ала се надявам, че сега вече ще можете да разберете колко са неоснователни съмненията на Сюзан. — Тя подаде ръката си на Лоръл. — Ела пак някой път, че да си побъбрим както преди.
— Непременно. Кажи на Луис — Лоръл въздъхна и пусна ръката на Мариън. — Кажи му, че му се извинявам.
Двамата излязоха мълчаливо от къщата. Качиха се в колата и потеглиха в мълчание. Мат беше много ядосан и се проклинаше, че не каза нищо. Това, което чувстваше Лоръл, си беше нейна работа. Ако позволяваше на емоциите си да надделеят, той нямаше какво повече да направи.
Когато излязоха на пътя, завъртя волана, отби и спря на банкета.
— По дяволите, Лоръл, престани!
Тя продължаваше да стиска ръцете си в скута и да гледа неподвижно право напред.
— Какво да престана?
— Да тъгуваш.
Лоръл обърна глава и макар очите й да бяха сухи, личеше, че бе много развълнувана.
— О, Мат — прошепна тя, — той изглеждаше толкова нещастен. Напълно съкрушен.
— Лоръл…
— Не, няма нужда да ми казваш. Наистина се е променил. Очаквах го, но не бях готова за това. — Тя си пое дълбоко въздух, после го издиша, разтреперана. — Не бях готова да го видя толкова съсипан.
Като проклинаше Луис Трулейн и всичко, което беше преживял, Мат я привлече към себе си. Лоръл не възрази, когато я прегърна. Слънцето светеше в колата. Птици пееха в дървото над главите им. Когато погали косата й, тя затвори очи и си позволи да се отдаде на спокойствието, което се излъчваше от него.
— Тъжно ми е — прошепна Лоръл. — Не знам дали можеш да разбереш колко важен беше Луис за моето детство, за моето юношество, да го видя днес в това състояние — тя сложи с въздишка глава на рамото му и загледа фигурите, които слънцето и сенките чертаеха по пътя.
— Ти мислиш за него като за жертва, Лоръл. Всички сме жертви на живота. Важното е как успяваме да се преборим с него.
— Когато си обичал някого и го загубиш, това убива нещо и в теб. Нещо в теб също умира.
— Не. — Той вдъхна аромата на косите й. — Трябва да се борим със загубите по един или друг начин.
Мат беше прав, разбира се. Ала все още я болеше. Лоръл не каза нищо, а остана с буза, подпряна на рамото му, докато ръцете му галеха косите й. Тялото му беше твърдо и силно, а сърцето му биеше спокойно. Можеше да се отпусне сега, ето тук, на предната седалка на колата, където слънцето грееше и птиците пееха волно, прелитайки от дърво на дърво.
— Не ти ли казах да не бъдеш мил с мен? — прошепна Лоръл.
Той вдигна главата й и я погледна. Сега очите му бяха напрегнати. Пръстите му обхванаха лицето й. Когато тя отвори устни, Мат се наведе над тях.
— Мълчи — прошепна той, преди да притисне своите устни към нейните.
Този път целувката му не беше нито лека, нито внимателна. Лоръл почувства разочарование и се зачуди защо. Не го разбра. Но изпита желание, на което не можеше да устои. Тялото й сякаш се втечни. Всяка кост, всеки мускул в него се предадоха на това, от което се нуждаеха и двамата. Желанието да се притежават, осъзна тя. То просто ги изгаряше. И винаги е било. Колкото повече му се противопоставяше, колкото повече го отхвърляше, толкова по-силно ставаше то, докато не я победи. Необходимостта от храна, въздух, топлина беше просто незначителна в сравнение с нуждата, която я изпълваше в момента. Ако беше изкушена, то не бе от целувки или думи, а от чувства, които се бяха освободили и излезли на воля преди да успее да се пребори с тях.