— Беше ли нещастна? — попита Лоръл. — Каза ли ви, че е нещастна?
— Би трябвало да е. — Нейтън се облегна на стола. — Трулейн я третираше като дъщеря, а не като жена. Тя се нуждаеше от някой, който да се отнася с нея като с жена.
— Например вие? — попита тихо Мат.
Лоръл преглътна. Брюстър взе да диша тежко. Темпераментът, за който Мат само предполагаше, че съществува, просто излезе на воля. Сигурно полагаше много усилия, за да се сдържа. И според Мат не винаги успяваше.
— Аз я желаех — отговори грубо Брюстър. — Още от първия път, когато я видях на моравата, обляна от слънцето. Тя принадлежеше на слънцето. Исках я, обичах я по начин, който Трулейн трудно би разбрал.
— А тя обичаше ли ви?
Краткият въпрос на Мат предизвика червенина по лицето на Брюстър.
— Тя щеше да го напусне. Не можеше да остане вечно там, заключена в онзи паметник.
— И да дойде при вас?
— Рано или късно. — Очите, с които погледна Лоръл, бяха проникващи, изпълнени със страстни чувства. — Казах й, че не може да остане вечно затворена там. Че ще й помогна да се измъкне. Казах й, че ще бъде по-добре да е мъртва, отколкото…
— По-добре мъртва, отколкото да живее с Луис — довърши Лоръл вместо него. В стаята се чуваше само учестеното дишане на Брюстър.
— Сигурно ви е било много трудно — продължи невъзмутимо Мат. — Да обичате съпругата на работодателя си. Да не можете да я виждате и да й кажете какво чувствате.
— Ан знаеше какво чувствам — отвърна Брюстър. Но какво значение има това сега? Тя с мъртва. Къщата я уби. Той я уби. — Мъжът ги погледна с пламтящи очи. — Напишете го във вашия вестник.
— Вие смятате, че Луис Трулейн е убил жена си? — Мат погледна как Брюстър хвърли остатъците от молива върху бюрото си.
— Все едно, че е държал пушката до главата й. Тя си отиде — прошепна той. — Най-накрая си отиде от него, ала не дойде при мен. — Ръцете му се свиха в юмруци. — А сега ме оставете сам.
Лоръл не можа да се отпусне дори когато излязоха навън, на слънце.
— Това е един тъжен човек — прошепна тя.
— И който изобщо не го крие.
Лоръл потръпна, после се намести удобно на седалката.
— Мога да разбера защо Ан се е чувствала нервна в негово присъствие.
Мат сви ръцете си в шепа, за да запази огънчето от клечката кибрит, докато палеше цигара.
— Я ми обясни някои типично женски основни реакции.
— Ами той е страстен, жизнен и достатъчно първичен, за да очарова. — Тя тръсна глава, като се загледа през прозореца. — За някои жени това може да бъде неустоимо, защото крие опасности. Жена като Ан сигурно е видяла в него един от своите тъмни затвори и е решила да стои далеч. — С кратък смях Лоръл оправи косата си с ръка. — Не съм психиатър, Мат, но мисля, че определени жени биха били привлечени от мъж като Брюстър. Ан Трулейн обаче не е била от тях. — Лоръл въздъхна и се обърна към него. — Сега е мой ред да напиша сценария.
— Моля, нека го чуем.
— Брюстър е влюбен в нея. Или поне си мисли, че е. Това няма значение за мъж като него. Той признава на Ан и я моли да напусне Луис заради него. Как се е почувствала тя? Изплашена, объркана, ужасена. И поласкана, може би.
— Поласкана ли?
— Тя е жена — обясни Лоръл. — Млада, невинна, без опит — погледна пак през прозореца, мислейки си за Брюстър. — Да, вероятно е почувствала и трите. Това я потискало, а и той настоявал. Не забеляза ли колко е драматичен, напорист? Ан обича съпруга си, ала не знае как да се справи с чувствата на Брюстър. Не може дори да пише на сестра си за това.
Мат кимна, докато я наблюдаваше.
— Продължавай.
— Може би Брюстър се е свързал с нея и е настоял да се видят. Може би дори е заплашил, че ще говори с Луис. Тя едва ли е искала подобно нещо. Одобрението и доверието на мъжа й са били по-важни за нея. Сигурно е знаела историята с първата му жена. Така че — очите на Лоръл се присвиха, докато се опитваше да си представи какво е станало. — Ан се съгласила да се срещне с него някъде навън, късно, когато Луис работи. Те са спорили, защото тя не искала да напусне Луис. Брюстър е физически силен мъж. Спомни си силните му пръсти, които счупиха молива на две. Той си внушавал, че тя го иска, но се бои да напусне Луис. Завлякъл я далеч от къщата, далеч от светлината. Ан, освен от него, се страхувала и от тъмнината. Отскубнала се и побягнала, но било тъмно и се озовала в блатото, преди да се осъзнае. Загубила се. Брюстър може да се е опитал да я намери, а може би не. И тогава…
— Интересно — промърмори Мат под нос, докато изхвърляше цигарата си през прозореца — и предполагам доста правдоподобно. Щеше ми се да имам тези проклети писма — рече неочаквано той. — Трябва да пише нещо в тях, иначе не биха изчезнали.