— Каквото и да е пишело, вече го няма. — Мат кимна и я погледна замислено.
— Знаеш ли, ще отида в това блато. Искам да го поогледам.
Лоръл усети как по гърба й преминават студени тръпки.
— Тази нощ ли?
— Ъхъ.
Би трябвало да предположи, че в края на краищата ще стигнат до там. Като отметна косата си назад, тя предложи:
— Тогава да отидем да купим някакъв препарат против комари.
Мат се засмя и чукна носа й с пръст.
— Само един от нас ще отиде, скъпа. Ти ще си останеш в къщи и ще оставиш лампата да свети.
Лоръл се намръщи.
— Случаят е мой, Бейтс, забрави ли? Ще дойда. Ти можеш да се присъединиш към мен, ако искаш.
— Случаят е наш — поправи я отново той. — Един Господ знае дали там има нещо друго освен гадни насекоми и кал.
И змии, помисли си тя и едва преглътна от ужас.
— Ала трябва да видим, нали? Мат. — Те се загледаха, намръщени. Като факти имаха само една смърт и толкова. Засега само толкова.
— Хайде пътьом да хапнем нещо — предложи Лоръл и влезе в колата. — И да се върнем в редакцията преди и двамата да са ни уволнили от работа.
СЕДМА ГЛАВА
Лоръл прекара повече от час с Мат в хранилището на вестника и преглеждаха папки, докато я заболя вратът. С повече късмет до една година вестникът щеше да бъде качен на компютри. Може би щеше да й липсва хранилището с неговата миризма на прах и стара хартия, но едва ли щеше да й липсва неудобството. Някой от екипа на вестника от сега мърмореха, че ще трябва да се учат да работят с терминали, кодове и трикове, с едно натискане на копчето да вкараш или да извадиш информацията, която ти трябва. Тя обаче си бе обещала, и сега докато изправяше и разкършваше схванатия си гръб, си го повтори, че няма да бъде от тях.
— Брюстър е заел втора страница благодарение на юмруците си — промърмори Лоръл, докато прехвърляше статията. — Преди две години, през април — тя вдигна очи. — Никой не може да се похвали с памет като баба ми. Помни като слон.
— Да, нали спомена за някакъв побой заради сестра му.
— Точно така. Неговата сестра се виждала с някой, който явно обичал чашката повече от нея. Видял я в някакъв бар с друг мъж и вдигнал скандал. Брюстър също бил там и се намесил. Цели десет души се опитали да го спрат. Когато успели, той вече бил счупил няколко маси, огледалото, три ребра, носа и челюстта на човека, както и собствената си ръка.
Мат вдигна вежди при изброяването на щетите.
— Я какъв юнак! Подведен ли е под отговорност?
— Отървал се само с глоба — отговори Лоръл. — Опонентът не предявил иск. — Тя отбеляза нещо в бележника си. — Явно, когато Брюстър загуби контрол, положението става напечено. Мисля да потърся сестра му. Може да е говорил с нея за Ан.
— Ъхъ.
Лоръл вдигна очи и го видя да преглежда трескаво бележника си.
— Какво търсиш?
— Мисля — промърмори той и стана. — Отивам да се обадя на няколко места.
— Матю — подзе тя, като тръгна с него по коридора. — Не беше ли ти този, който държеше да споделяме информацията си и да не крием от партньора си нищо?
Той се усмихна и натисна копчето на асансьора.
— Да, ала след като се обадя по телефона.
— Значи променяш собствените си правила според ситуацията? — продължи Лоръл, щом влязоха в асансьора.
Мат я погледна, спомнил си страстта й, когато я държеше в прегръдките си, и уязвимостта в очите й. Нейната невинност.
— Когато се налага — прошепна двусмислено.
Тя почувства как по гръбнака й премина студена тръпка и погледна право напред.
— Да говорим за случая, Бейтс.
— Съгласен. — Той се усмихна и я прегърна през рамо, докато асансьорът спря. Двамата излязоха и се разделиха.
Репортерите обикновено са свикнали на груби отговори, на никакви отговори, на мълчание или на ругатни. Лоръл получи от всичко по малко, докато се опитваше да открие следите на Кейт Брюстър и въртеше номер след номер. Когато най-накрая успя, трябваше да се справи с всички видове реакции.
Сестрата на Брюстър отказа да обсъжда скандала в бара и сподели много малко за брат си. Когато спомена името на Ан Трулейн, Лоръл почувства колебание и сякаш долови лек страх в гласа на Кейт, която заяви, че не познава никой с това име.
Вдигна глава и видя Мат, който държеше слушалката, подпряна на рамото си, и пишеше нещо в бележника. Е, поне един от двамата бе успял да открие нещо, помисли си тя, макар и с неудоволствие, като стана и отиде към бюрото му. Въпреки че се опита, не успя да прочете нищо от записките в бележника му. Разсеяно взе пластмасовата чаша с изстиналото кафе и отпи. Когато го чу да споменава името Елиз Трулейн, се намръщи.