Накъде, по дяволите, биеше, зачуди се Лоръл, докато той, напълно забравил за нея, продължи да пише забързано в бележника си. Защо проверяваше Елиз? Сигурно е заложил на приликата между двете жени, реши тя. Какво общо можеше да има между избягалата първа съпруга и мъртвата втора? През главата й премина една ужасна мисъл и Лоръл спря очи върху Мат. Отмъщение? Та това беше чиста лудост! Луис не беше, Луис не можеше. — От начина, по който я изгледа, тя разбра, че Мат просто бе прочел и отгатнал мислите й, докато Лоръл не можеше да проникне по никакъв начин в неговите. Обърна се и погледна към кабинета на Дон Балинждър. Информацията, която му бяха дали, може да беше кратка, но им даваше достатъчно право да продължат разследването си.
Мат остави телефона и молива върху бюрото си.
— Е какво откри?
— Нищо, ако не се смята усещането ми че щом споменах името на Ан Трулейн, сестрата на Брюстър стана нервна. И още едно усещане. Че е много внимателна, когато става дума за брат й. А ти?
Той завъртя молива между пръстите си, ала тона не беше нервния и енергичен жест, с който Брюстър счупи своя преди няколко часа. Ръцете на Мат бяха тънки и жилави, а не елегантни като тези на Луис, нито хищни като тези на Брюстър, помисли си тя. Това бяха умели, силни и способни ръце. Като него самия. Лоръл бързо премести очи от ръцете към лицето му. Започваше да й става навик, когато мисли за него, да прави неочаквани и странни връзки.
— Мат! — повтори тя настоятелно.
— Изглежда и двете госпожи Трулейн освен еднаквия си външен вид, са имали и други общи неща — започна той. Остави молива и си взе цигара от кутията. — И двете са имали само по един жив роднина. В случая с Елиз това е леля й. Току що говорих с вея.
— Защо?
— От любопитство. — Мат издуха дима. В същото време репортерът зад тях изруга на глас и вдигна своя телефон.
— Тя ми описа племенницата си като срамежливо и тихо момиче. Елиз Трулейн явно харесвала Херитидж Оук и за разлика от Ан била готова да заеме положението на господарка на имението. Имала планове и идеи за промяна, за реконструкция и ново обзавеждане. Лелята била напълно зашеметена, когато узнала за бягството й с Чарлз. Никога преди това не била чула дори и намек от нея за връзка или нещо подобно. Мислела, че Елиз е предана и вярна до смърт на съпруга си.
— Така са мислели всички — забеляза Лоръл. — Тези неща стават без никой друг да има ни най-малко понятие. Не мога да си представя, че Елиз би споделила с леля си, че има любовен роман с Чарлз.
— Може би не. Но има друго интересно нещо — промърмори той, без да откъсва очи от Лоръл. — Елиз щяла да наследи петдесет хиляди долара на своя двадесет и първи рожден ден. Навършила ги двадесет и един месеца, след като напуснала Херитидж Оук. Ала парите до ден-днешен — тихо продължи Мат, — така си и стоят непокътнати. Никой не е предявил права към тях.
Тя го загледа, докато в главата й се въртяха идеи, въпроси и отговори.
— Може би не иска да се разкрие, за да не надуши Луис следите й.
— Петдесет хиляди долара си заслужават куража да го направиш.
— Не мога да видя връзката. Какво ще постигнеш по случая на Ан, като се ровиш в работите на Елиз?
Очите му бяха спокойни и ясни.
— Напротив, опитай Лоръл — изглежда много бледа, като сутринта, помисли си той. — Я поразмърдай мозъчето си — предложи рязко Мат. — Засега най-добре да се съсредоточим и да помислим какво имаме да правим довечера. Хайде да отидем вкъщи. Може да си починем малко, преди да предприемем каквито и да било действия.
— Добре. — Не искаше да спори и въпреки че беше проява на страхливост, не искаше и да мисли за това, което й беше предложил. Достатъчно й се събра за днес. Ако трябваше да се пребори с емоциите си, то за това й трябваше време.
По пътя към къщи Мат говори за най-различни неща, които нямаха нищо общо със случая. Това я разтовари. Той много умееше да води лек, неангажиращ разговор, за да прикрие мислите и чувствата си. Това бе едно от най-добрите му професионални оръжия и защитни средства. Ако беше ядосан от факта, че Лоръл машинално защити Луис, не го показа. Ако се опитваше да я накара да мисли за съвсем други неща, несвързани с Луис Трулейн, правеше го ловко и ненатрапчиво. Гласът му бе спокоен, успокояващ. Мат караше плавно, но мускулите му бяха напрегнати.
— Да си подремна малко ми звучи като музика небесна — забеляза Лоръл, когато оставиха колата на паркинга. — Последните два дни бяха много дълги и изморителни.
Цялата година беше такава, помисли си той, ала отвърна на глас: