— Мат, моля те.
Без да каже нито дума, той затвори кутията и я изнесе от апартамента. Върна се след двадесет секунди и я намери да хлипа седнала, с ръце върху масата и наведена глава. Не каза нищо, само я взе на ръце и я занесе до дивана, люлеейки я като бебе. После тя започна неудържимо да трепери.
Пет минути, десет минути Мат я държа на ръце, без да продума. Само я притискаше нежно, докато Лоръл хълцаше на рамото му. Изглеждаше така мъничка и нежна. Дори когато бе видял онази уязвимост в очите й, не беше си представял, че може да бъде така беззащитна, без никакъв намек за защита срещу каквото й да било и когото и да било. Докато я държеше, той си обеща, че когато открие кой бе изпратил кутията, щеше да го накара да си плати за това.
В безопасност. Лоръл знаеше, че е в безопасност, въпреки че страхът продължаваше да сковава крайниците й и да свива сърцето й. Този ужасен, безумен страх, който не можеше да бъде описан с думи, а само преживян. Чувстваше ударите на сърцето му до ухото си. Усещаше топлата му плът. Мат я държеше здраво и светът повече не беше враждебен. Всичко си бе дошло отново на мястото.
— Извинявай — успя да продума тя, ала продължи да се притиска към него.
— Няма за какво — той целуна косата й и я погали.
— Винаги става така. Веднъж ме е хапала змия. Дори не си спомням какво точно е станало, но не мога, просто не мога…
— Всичко е наред. Забрави, не мисли повече за това. — Треперенето й почти беше спряло. Можеше да почувства само редки спазми, които преминаваха по тялото й. Кожата й беше влажна от сълзите. Мат искаше да й помогне да забрави. Искаше също така да пипне този, който си бе направил тази лоша шега. Или може би не беше шега, а нещо по-сериозно?
— Ще ти сипя малко бренди.
— Не. — Каза го много бързо, а ръцете й, които бяха на гърдите му, се свиха в юмруци. — Подръж ме още малко така — прошепна Лоръл, като ненавиждаше слабостта си. Нуждаеше се от неговата сила.
— Колкото искаш — отговори той и чу въздишката й. Минутите минаваха, дълги и тихи, и Мат си помисли, че е заспала. Дишането й се успокои, пулсът й се изравни и забави, а кожата й възвърна топлината си. Знаеше, че ако се нуждае от него, би могъл да я държи така дни наред.
— Мат — произнесе името му с въздишка и отдръпна малко глава, за да го погледне. Очите й все още бяха уплашени, а кожата бледа. Той с усилие потисна вълната от чувства, която го обзе, и се пребори със себе си, да не я притисне още по-силно към гърдите си. — Не си отивай.
— Няма. — Усмихна се и прокара пръст по брадичката й. Лицето й още беше влажно от сълзите. — Няма да си ходя.
Тя взе ръката му и я притисна към устните си. Мат почувства нещо силно и горещо да го залива, топло и сладко. Все още не знаеше, че това бе нежността. Лоръл я видя в очите му.
Ето това беше очаквала — помисли си. От това се нуждаеше, това искаше. Ако сега я помолеше ала той нямаше да го направи. Затова тя трябваше да го предложи. Тя трябваше да го помоли.
— Люби ме — прошепна Лоръл.
— Лоръл — думите й го объркаха. Как можеше да го направи сега, когато бе така безпомощна, без всякакви защитни сили, без съпротива! О, Господи! Колко пъти в живота си досега бе готов да даде всичко, само да чуе тези думи! А сега!
— Трябва да си починеш — отвърна почти неадекватно Мат.
Не е сигурен в себе си, помисли си тя. Странно, винаги бе мислила, че бе абсолютно сигурен в себе си. За всичко. А може би чувствата му към нея бяха така объркани, както нейните към него!
— Мат, знам какво искам — гласът й все още не беше твърд, но беше ясен. — Искам теб. И те искам много отдавна. — Лоръл плъзна ръка по гърдите му, после по шията и докосна лицето му. — Обичай ме! Сега. — И като вдигна устни, намери неговите така естествено, все едно винаги го бе целувала.
Може би беше в състояние да се противопостави на собственото си желание. Може би. Ала на нейното не можеше да устои. Той я притисна още по-близо към себе си със стенание и въздишка, докато устните му казваха всичко без думи.
Тя се чувстваше като без кости, така разтопена, че можеше да се слее и съедини с него. Мат си мислеше, че това, което ставаше, бе като мираж, към който бе вървял безкрайни дни и нощи, само за да осъзнае, че не съществува и изчезва пред очите му.
Той задълбочи целувката и осъзна, че тя нито се стопяваше, нито изчезваше, а оставаше топла и истинска до него.
Устните й миришеха на жена, а не на видение. Беше гореща и сладка и Мат трябваше да се пребори с желанието да я захапе със зъби. Малката й ръка лежеше на бузата му, ароматът й замайваше обонянието му и под затворените му клепачи всичко плуваше в някаква омайна мъгла. Не можеше да се съпротивлява. Не и този път.