— Нашата малка разходка из блатата.
Той прекара устни по нейните, докато мозъкът му бързо пресмяташе. Можеше да я заблуди, да я изчака да заспи дълбоко и да отиде в блатото без нея.
— Мислех да отложим разходката.
— Нима? — Въпреки че тялото й се отпускаше, мозъкът й оставаше буден и работеше бързо. — За да се измъкнеш и да отидеш сам?
Би трябвало да я познава по-добре.
— Лоръл, — Мат прокара ръка по гърдите й.
— О, без тия. — Тя бързо се отдръпна и седна върху него. — Забрави мисълта да излезеш оттук без мен, Бейтс. Ние сме партньори. От един отбор сме.
— Слушай! — Той я хвана за раменете и я наведе към себе си, докато косата й не се разля по гърдите му. — Няма никаква необходимост да идваш с мен. Просто ще наобиколя за малко. Ще стане по-бързо и по-лесно, ако съм сам.
— Тогава оставаш тук. — Лоръл го целуна бързо и седна.
— По дяволите, Лоръл, помисли!
— За какво? — отвърна тя, като стана от леглото и се упъти гола към гардероба.
— Пред моята врата нямаше никаква отвратителна малка кутия.
Лоръл промърмори нещо, после се обърна с тениска и джинси в ръце.
— Така е — отвърна достатъчно спокойно. — Оставиха я на мен, явно поради определени причини. Ние предизвикваме някого, Мат. Правим го нервен и нетърпелив. И той много иска да ме уплаши.
Мат я загледа. Беше малка и тъничка, с дрехите в ръце, притиснати към голото й тяло, обляно от луната. В този момент изглеждаше готова да отмъсти за себе си.
— Добре, партньоре — отговори той, като свали крака от леглото. — Когато открием кой го е направил, ще ти позволя няколко рунда. Междувременно, можеш да си припомниш, че в блатото има змии. И те не са мъртви като тази в кутията.
Знаеше, че е жесток, но трябваше. Това беше целта му. Ала когато видя как тя стисна с пръсти тениската, прокле идеята си да я сплаши.
— Няма да гледам. Ти по-добре се облечи — подхвърли Лоръл, стисна зъби и започна да се облича.
— Упорита, твърдоглава и инатлива — започна ядосано Мат.
— Точно така — съгласи се тя и нахлузи тениската през глава. — Но не и глупава. Който е сложил тази кутия пред вратата ми, е имал за цел да ме откаже. Това е работа или на Брюстър Или на Трулейн — добави след секунда Лоръл. — Ако някой иска аз да се откажа, значи има причини. А причините могат да бъдат само в блатото.
— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Мат. — Ала това не означава, че се налага да дойдеш с мен.
— Ако позволя някой да ме уплаши по този начин, ще трябва да захвърля значката си на репортер. Никой и нищо не е в състояние да ме постави в подобно положение. — Тя го изгледа дълго, след което повтори натъртено. — Никой.
Той едва се сдържа да не се развика, но успя да потисне гнева си. Всъщност Лоръл беше права. Затова посегна и взе джинсите си.
— Ще отида да си сменя ризата и да взема фенерче. Бъди готова след десет минути — отвърна кратко той.
— Добре. — Тя се направи, че рови из чекмеджетата, докато Мат излезе.
След това притисна с пръсти слепоочието си и позволи на страха да я превземе. То беше нещо лепкаво и неприятно, нещо което пълзеше и се разливаше по тялото й, обвиваше главата и мозъка й в мъгла. Лоръл се облегна на гардероба и се съсредоточи единствено върху дишането си. Трябваше да го преодолее. Трябваше да отиде в блатото. Сега просто беше задължително, особено след като видя какво има в кутията. Ако не отговореше на заплахата, значи се бе предала. Ако някой я заплашваше, значи се страхува от нещо. И от нея.
Ан Трулейн се е страхувала от блатото. Лоръл оправи изтърканите си джинси и се почувства готова. Разбираше страха й. Той нямаше обяснение. Ан просто се беше страхувала. Лоръл не вярваше, че доброволно бе отишла в тъмното и страшно за нея място. До тази вечер, докато не видя кутията с мъртвата змия, тя не осъзнаваше така ясно този факт. Сега, когато сама беше уплашена, си даваше точна сметка за всичко. И въпреки това щеше да отиде.
Лоръл светна нощната лампа и започна да търси обувките си. Той беше загрижен за нея. Можеше да го разбере, ала не можеше да го приеме. Любовта може би я бе накарала да му позволи да я превземе, но колко други неща можеше да му даде, след като веднъж вече бе започнала? Каквото и да чувстваше към нея, помисли си тя, докато завързваше високата си обувка, то беше, защото бе такава. И най-доброто, което можеше да направи и за двамата, бе да си остане такава, каквато беше.
Ядосана на собственото си объркване, Лоръл се обърна и взе другата обувка.
Когато се върна, Мат я намери седнала на пода на стаята, бореща се с връзките. Беше се облякъл и екипирал подобно на нея. Беше се поуспокоил дори просто си даде сметка, че докато беше с него, щеше да бъде в по-голяма безопасност. Беше си обещал, че ще я наглежда и следи като ястреб всеки миг от пребиваването им в блатата на Херитидж Оук.