— Проблеми ли имаш?
— Не знам какво е станало и изобщо как е могло да стане — промърмори та, като продължаваше да се бори с връзките. — Сякаш някой е дошъл, нарочно е вързал връзките на възли и е скрил обувките ми на две различни места.
Той я изгледа изненадано.
— Не може да бъде. Винаги съм мислел, че си много подредена и организирана.
— Аз съм. Когато съм на работа. По дяволите! — изруга тя, защото счупи един от ноктите си и продължи да се бори с връзките. — Имам нужда от фенерче, нищо не виждам на тази светлина. — Като се поизправи на крака, Лоръл тръгна към кухнята.
— Знаеш ли, Лорилай — последва я Мат. Ако имаше само няколко молекули повече, нямаше да можеш да влезеш в тези панталони.
— В блатото ще бъде тъмно.
Той я потупа по дупето.
— Не чак толкова, че да не виждам това.
Тя се усмихна, извади фенерче от чекмеджето в кухнята и го запали.
— Тогава ще вървиш пред мен, за да не се разсейваш с анатомията ми.
— Предпочитам да гледам движението на задните ти джобове. Гледката е зашеметяваща. — Мат я прегърна с ръка през раменете и тръгна към вратата.
— Те не се движат. — Лоръл беше готова да спори, ала спря и загледа вратата. — Защо тази врата е счупена?
— Ти беше прекалено заета да пищиш, за да ми отвориш — обясни Мат. — Дължа ти една вечеря заради щетите.
— Ти си счупил вратата? — обърна се Лоръл към него и го загледа удивено.
Той се засмя на физиономията й преди да я притегли към себе си.
— Нали трябваше да вляза по някакъв начин. Е, хайде сега, много важно! Една счупена врата.
Счупил е вратата, за да влезе при мен! Мисълта я зашемети и удиви. В началото на стълбите тя спря и обви с ръце кръста му.
— Знаеш ли, Мат, винаги съм имала особена слабост към рицарите на бели коне, които спасяват девици, изпаднали в беда.
Той обгърна лицето й с две ръце, преди да го целуне.
— Дори и към изцапаните с кал?
— Особено към тях.
ОСМА ГЛАВА
Мат паркира колата си в сянката на стената, която обграждаше имението на Трулейнови. В момента, в който изгаси мотора, настъпи мъртва тишина. Почувства, въпреки че Лоръл мълчаливо слезе от автомобила, нейното съжаление и неодобрение за единственото нещо, което избягваха да споменат. Нахлуването без разрешение в собствеността, принадлежаща на Луис. Също така знаеше, че за това нямаше да говорят и в бъдеще. Той напипа фенерчето в задния си джоб.
— Ще те пусна пред мен.
Тя кимна, постави крак в сплетените му ръце и се хвана за горния ръб на стената. Прехвърли се леко, подпря се на корем и му подаде едната си ръка. Мат я хвана здраво. Хватката му беше суха и силна и той задържа ръката й, докато и двамата не се приземиха от другата страна на стената.
— Защо ми се струва, че това упражнение си го правил и друг път — прошепна Лоръл, докато бършеше ръце в джинсите си.
Мат се засмя в тъмнината.
— Ами да речем, че ми се е налагало да преодолея някоя и друга стена в кариерата си.
— Не говориш само метафорично, нали?
— Е, хайде сега, не издребнявай. И аз мога да кажа за теб, че я прехвърли като ветеран но прескачане на стени.
Тя хвърли бегъл поглед наоколо. Беше тъмно, но контурите на къщата се забелязваха в далечината.
— Предполагам, че няма да окажеш съпротива, ако ни хванат. Това е федерално престъпление.
О, Боже мили, толкова е близо до мен, помисли си, а седим и си говорим за Луис и неговата собственост Той взе ръката й и я отведе встрани от стената.
— Няма да ни хванат — увери я тихо.
Движеха се безшумно, като сенки. Прекосиха северната морава. Не им бяха необходими фенерчета. Светлината от луната беше призрачна, ала достатъчна, за да виждат посоката и пътя си. Въздухът беше спокоен, но в никакъв случай тих. Нощните птици пърхаха в дърветата, шепотът им се сливаше е шума на листата. Над всичко преобладаваше хорът на щурците.
Светулки се щураха в нощта с малките си фенерчета. Миришеше упоително на летни цветя и свежа зелена трева.
Лоръл видя началото на блатото. Отвращението и неохотата й бяха така неочаквани и дълбоки, че се наложи да се насили, за да продължи да върви. Ала ръцете й инстинктивно стиснаха пръстите на Мат. Неговата длан беше студена и суха.
Дали и той чувства същото, запита се тя, докато по гръбнака й преминаха тръпки. Дали чувства студа и заплахата, които излъчваше това място? То съдържаше своите тайни и ги пазеше ревниво. Тайните, който изпаренията и гнилите му треви хранеха и поддържаха. Лоръл потръпна, когато пътеката тръгна надолу.