Лоръл подскочи, когато храстите до тях се размърдаха. Мат насочи светлината на фенерчето си и освети едно миещо се мече, което се скри в сенките.
— Не обичам да изпадам в глупави положения — промърмори тя, а сърцето й продължаваше да бие в гърлото. — Хайде да вървим. — И сама изненадана от смелостта си, тръгна напред.
Те продължиха да се движат в мълчание, навлизайки все по-навътре. Лоръл държеше фенерчето си насочено към земята, за да осветява пътя пред краката си, докато Мат шареше с лъча на своето встрани, търсейки нещо, което и двамата не можеха да назоват. Но и двамата следваха нюха си.
— Не се смей — нареди тихо тя и неочаквано спря.
— Добре — отговори сериозно той.
Лоръл се поколеба и прехапа долната си устна.
— Казах ти да не се смееш.
— Да ти се закълна ли? — попита искрено Мат.
— Имам чувството, че някой ни следи.
— Някоя друга миеща се мечка, може би?
— Мат! Сериозно говоря!
— Добре, отпусни се. Спокойно.
Той обхвана с ръка врата й и го разтри, като чувстваше, че зад гърба му, между сенките, нещо проблясва. Историите за духовете в блатото, мина през ума му. Беше позволил приказките на Лоръл да му повлияят и да повярва в тях. Ако изобщо вярваше на подобни неща, то тогава трябваше да признае, че наистина имаше нещо зло, което витаеше в преплетените сенки, нещо, което бягаше и се криеше от слънчевата светлина. Ала Мат не вярваше. Злото, когато го имаше, беше причинено от човека.
— Прекалено много хора са умрели тук — промълви тя и потръпна.
Той отново докосна врата и ръката й нежно.
— Искаш ли да се връщаме?
О, Господи, да! Идеше й да изкрещи, но преглътна вика си.
— Не, да продължим. Чувстваш ли, реката е наблизо. Подушвам я.
Когато приближиха бреговете й, наистина се долавяше дъха на мокри листа, на гнило, на разлагаща се трева. Ала самата река не издаваше никакъв звук. Няколко сребърни лъча лунна светлина се преплитаха в клоните на надвесените над водата дървета и падаха като пречупени мечове във водата. От това обаче тя изглеждаше още по-тъмна. При звука от стъпките им във водата наскачаха жаби и прекъснаха нощния си хор.
Тук май имаше алигатори, спомни си Лоръл и смръщи носа си. При това големи.
— Ето, това беше мястото. — Мат насочи светлината на фенерчето към земята. — Лоръл, би ли могла да се върнеш оттук сама?
Тя проследи лъча на фенерчето му и си спомни снимката от полицейския доклад. Прехапа устни и се опита да прогони образа на мъртвата Ан от мисълта си.
— Да, пътят, по който дойдохме, е най-лесният. Предполагам, че която и посока да хванеш оттук, би те извела от блатото. Евентуално.
— Точно така. — Той се разкърши и зашари с фенерчето наоколо. — Странно, че е успяла да стигне до центъра на блатото и едва тук се е предала. — Мат изруга. Нищо нямаше, помисли си ядно, нищо нямаше да намерят. Но всъщност какво, по дяволите, търсеха? И какво бе очаквал? — Много ми се иска да бях прочел онези писма. Само да ми паднат!
— Който и да ги е взел, сигурно веднага ги е унищожил, ако в тях е имало нещо важно.
— Чудя се дали Сюзан — той спря насред думата, защото в светлината на фенерчето му проблесна нещо. Наведе се и вдигна малко парче метал от земята.
— Какво е това?
— Изглежда като парченце от накит. Ще го видим по-добре през деня. — Мат се изправи и го завъртя между пръстите си. — На Ан ли е?
Лоръл го взе и го поизчисти от полепналата кал.
— Не знам. Цял месец в калта — тя го освети със своето фенерче, а в паметта й се опита да изплува някакъв смътен спомен. — Прилича ми на част от медальон. Скъп е, виж колко сложен механизъм има. — Споменът се промъкна, сякаш се поизбистри, сетне изчезна. Лоръл тръсна глава нетърпеливо. — Познат ми е — промърмори тя. — Като че ли беше на леля Елен. Луис може би го е подарил на Ан след сватбата.
— Можем да проверим колко струва. — Мат го взе от нея и го мушна в джоба си. После зашари с фенерчето си по двата бряга на реката. — Стой тук. Искам да отида по-наблизо и да поогледам.
— Какво?
— Ако знаех какво, нямаше да имам чувството, че съм тръгнал да гоня дивото.
— Ще дойда с теб.
— Лоръл, долу е голяма кал и мръсотия, като джунгла е. Направо си щастлива, че все още не сме попаднали на някое змийско гнездо. Не предизвиквай съдбата.
Тя си спомни отровните водни змии, които плуваха из реката, и потръпна от ужас.
— Добре, ала имаш само две минути, Бейтс. Ако се забавиш повече, идвам след теб.