— Толкова рано? — Гласът му беше равен и спокоен, а изражението иронично. — Ако Оливия те бе изпратила тук с Картие, съмнявам се, че би прекъснала така бързо разходката.
— Тя никога не ме изпраща тук с Джери — отвърна Лоръл, без да се замисли за съдържанието, което носеха изречените думи.
— А, така ли? — тонът му бе предизвикателен и явно предназначен да я вбеси.
— Не започвай тази тема. — избухна тя.
Той я погледна невинно.
— Какво съм казал?
— Джери е много добър и приятен човек — преглътна Лоръл. Добре възпитан и безобиден.
Мат отметна глава и се разсмя с цяло гърло.
— О! Боже! Мен никой никога не ме е наричал безобиден! И дано не ме наричат така! Тежко им.
Очите й се присвиха.
— Аз ще ти кажа какъв си! — Ти си непоносим. Гласът й трепереше от гняв.
— Това е къде-къде по-добре. — Неспособен да устои, той пристъпи към нея и взе косата й в шепи. — Нямам желание да бъда нито приятен, нито добър, нито добре възпитан. А най-малкото безобиден.
Не искаше пръстите му да докосват врата й. Караха я да тръпне, по гръбнака й преминаваха вълни от хиляди иглички.
— Е, значи господ е чул молбите ти. Ти си досаден, груб и…
— Опасен? — прекъсна я отново Мат и наведе глава така, че устните им почти се докоснаха.
— Не ми пъхай думите в устата, Бейтс.
Защо имаше чувството, че бе изминала последната крачка от едно прекалено дълго и изтощително надбягване? Борейки се сякаш за последната глътка въздух, тя отстъпи назад и откри, че зад гърба й има стена. Би опитала да отстъпи встрани, ако той не бе реагирал прекалено бързо и не бе блокирал пътя й.
— Отстъпваш ли, Лорилай? — О, това не беше само възбуда от гняв, помисли си Мат, докато чувстваше пулса й във вената, който биеше като чук в трапчинката на гърлото. Не и този път.
По тялото й премина гореща вълна, нещо топло и сладко, като ленива лятна река. Лоръл изправи гръб и вирна брадичка.
— Не си въобразявай. Не бягам от теб. Достатъчно ми е, че те търпя всеки ден в „Хералд“. Ала нямам намерение да си губя времето, собственото си време тук, в моята къща, с теб. Отивам си. — завърши тя изречението почти шепнешком, защото съм гладна.
И като го отстрани от пътя си, се затича към къщата, а той остана загледан след нея с развятата и коса, грациозните й крачки, кипнала от гняв.
Господи, каква жена! Страхотна, невероятна жена, помисли си Мат. Жена и половина. Сигурно да се люби човек с нея ще бъде голямо удоволствие. А той смяташе да го направи. И то много, много скоро.
ВТОРА ГЛАВА
Тъй като все още кипеше от възбуда заради предната вечер, Лоръл реши да отиде до работата си пеша. Щеше да повърви половин час сред хората, да се поразходи покрай витрините на магазините, да се заслушва в откъслечните фрази и разговори, достигащи до ушите й от минувачите, и да се поуспокои. Градът, както и плантаторската им къща, бяха нейната стара, неувяхваща любов. Тя не виждаше никакво противоречие в това, че харесваше както елегантното безвремие на „Промес д’амур“, така и шума на градския транспорт в най-натоварените часове. Откакто се помнеше, беше приемала и двата свята, чувствайки се еднакво удобно във всеки от тях. Лоръл беше романтична. Беше също така амбициозна. Практичността и мечтателността й бяха присъщи, но тя никога не ги противопоставяше. Тези две толкова различни черти на характера й не се биеха. В момента се чувстваше по-спокойна сред шума и блъскането на тълпата наоколо, отколкото със спомена за романтичната здрачна градина.
Какво се беше случило, помисли си Лоръл, като пъхна ръце в джобовете си. Беше убедена, че познава Матю Бейтс достатъчно добре, за да знае, че той рядко прави нещо без цел. Никога досега не беше я докосвал по този начин. Като се огледа във витрината на един магазин, тя си каза, че всъщност Мат рядко я беше докосвал през цялата година. И изведнъж снощи, снощи имаше нещо интимно в начина, по който пръстите му се плъзнаха по врата й и после обхванаха китката й. Почти интимно, повтори си Лоръл. Слава богу, че в нейния отговор нямаше нищо интимно. Явно беше я извадил от равновесие.
Тя се намуси. Онова, което бе почувствала снощи, не беше възбуда или неприятно чувство, а просто изненада. Сега обаче бе напълно обзета от снощното преживяване. Градината беше пълна с настроение. Винаги бе била чувствителна към настроенията. Сигурно затова му бе наговорила куп глупости. И сигурно затова, само за миг, си бе пожелала той да я прегърне. Бе поискала да почувства ръцете му около себе си.