Цветя и залез. Една жена може да открие страшно привлекателни неща в подобно съчетание. И да бъде изкушена. Временно. Добре, че се осъзна навреме, преди да направи нещо, за което след това да се презира, напомни си Лоръл.
После приказките на баба й. Тя стисна зъби и зачака смяната на светофара. Обикновено забележките на Оливия не я притесняваха и Лоръл се опитваше да не им обръща внимание. Ала баба й отиде твърде далеч, когато небрежно подметка, че Матю Бейтс е точно мъжът, от който се нуждае нейната скъпа внучка.
А той… Той беше направо невъзможен, също като добрата й стара баба. Ако не се смяташе чара й, ще не ще, призна пред себе си Лоръл. Вдъхна дълбоко ароматите на града. Газове, шум, човешки миризми, топлина. Изведнъж си даде сметка какво всъщност представляваше Матю Бейтс. Той беше истински. Но тя нямаше да позволи на един абсурдна случка от света на фантазиите да развали деня й.
Твърдо решена да забрави случката, както и мъжа, който я бе предизвикал, Лоръл понечи да слезе от тротоара.
— Добро утро, Лорилай!
Изненадана, тя едва не се спъна, когато една ръка хвана рамото й. Мили Боже, нямаше ли място в целия Ню Орлийнс, където да избяга от него? Лоръл обърна глава и го изгледа с дълъг, леденостуден поглед.
— Да не би колата ти да е повредена?
Високомерието й отива, мина през ума му, както и самообладанието.
— Денят е хубав за разходка. — отвърна спокойно тя, докато пресичаха улицата.
Мат не беше глупав и нямаше никакво намерение да й признае, че я зърна още когато излезе от апартамента си и нарочно тръгна след нея.
Лоръл се опита да издърпа ръката си, когато стигнаха другата страна на улицата. Защо ли не се качи в колата, както всяка друга сутрин? Със сигурност щеше да избегне тази среща. Но не искаше да прави сцени на улицата, затова го погледна. И забеляза развеселения му поглед, което означаваше, че отново бе разгадал мислите й. Тя бързо отхвърли мисълта да го халоса по главата с чантата и студено му се усмихна.
— Е, Мат, струва ми се, че прекара добре снощи.
— Много харесвам баба ти. Великолепна е — отвърна просто той. Когато веждите й се събраха. Мат се усмихна и прекара пръст по носа й. — Това забранено ли е?
Лоръл сви рязко рамене и тръгна отново. Как можеше да го мрази, когато беше толкова сладък и искрен? Въпреки това не промени тона си.
— Ти я насърчаваш.
— Тя няма нужда от насърчение — отвърна Мат. — А и на мен тази игра също ми харесва.
Лоръл едва потисна напиращата усмивка. Хората наоколо бяха много и това ги караше да вървят близо един до друг, с почти допрени рамене.
— Надявам се, не си въобразяваш, че баба ми има някакви амбиции към теб като мой…
— Любовник? — предложи той с отвратителния си навик да разгадава и довършва мислите й. — Мисля, че Оливия с цялото си свободомислие има нещо повече, нещо по-голямо на ум. Тя умее да наддава. Не случайно ни прати да разглеждаме градината.
Засрамена, Лоръл почти го зяпна. Мат се усмихна.
— Трябва да те предупредя, че е много непостоянна. Никога не можеш да бъдеш сигурен дали в следващата минута няма да се отметне.
— Допускам го. И сигурно е така, защото е темпераментна. Той докосна с пръсти косата й. — Ала къщата и семейството — продължи Мат, когато тя вдигна към него очи, — са неща, които един мъж не отхвърля лесно.
Лоръл му хвърли поглед, какъвто никога досега не беше му отправяла. Леко премрежен и учуден.
— Мат — промълви тихо тя, — ще ме накараш да променя отношението си към Джери и да погледна по-сериозно на връзката си с него.
Тогава, помисли си той, докато желанието сви стомаха му, просто ще се наложи да го убия.
— И Оливия веднага ще те лиши от наследство.
Лоръл се засмя и, без да мисли, мушна ръката си в неговата.
— Аха, значи това е изборът, който трябва да направя. Наследството или чувствата. Предполагам, и за двама ни е много неприятно, че не си моят тип.
Мат допря ръка върху стъклената врата на „Хералд“, преди Лоръл да успее да я отвори.
— Поставяш ме в положение да направя всичко възможно, за да променя мнението ти, Лорилай.
Тя вдигна вежди, не съвсем сигурна в себе си, както беше преди минута. Защо не бе забелязала досега тези бързи смени на настроението му? Причината бе, призна си Лоръл, че си бе наумила да не забелязва нищо, свързано с него. Поне дотолкова, доколкото това беше възможно. От мига, в който бе прекрачил прага на редакцията на вестника, се беше зарекла, че това ще е най-безопасното поведение. Твърдо решена да не му остава длъжна този път, тя се усмихна и отвори вратата.
— Няма начин, Бейтс. Нямаш никакви шансове.