Той я пусна да влезе, но проследи с очи движението й през пълната зала. Дори ако не беше така силно привлечен и очарован от нея, последните й думи сигурно щяха да го накарат да го направи. Лоръл просто го предизвикваше. Със странна усмивка на лицето Мат се отправи към асансьора.
Цяла сутрин Лоръл беше заета да интервюира директора на голяма фирма за ремонт на магистрали. В никакъв случай не можеше да се каже, че една статия за ремонти на пътищата и разполагане на пътните знаци бе изпълнена с огън и пламък, ала занаятът си беше занаят. Нейната работа бе да го изслуша, да осмисли фактите, колкото и сухи да бяха те, и да направи от тях репортаж. С повече късмет най-много да стигне до втора страница на вестника. Може би следобедът щеше да й донесе нещо повече.
Коридорите бяха почти празни и спокойни в късните утринни часове. Повечето репортери или бяха на път към своите задачи, или вече бяха на мястото на събитието, или пишеха по бюрата си. Като махна с ръка на един колега, който хапваше на крак някакво шоколадче, Лоръл започна да нахвърля началните изречения на статията в ума си. Заета с това, тя се обърна и тръгна към бюрото си, като в рязкото си движение блъсна някаква жена. Съдържанието на чантата на непознатата се разпиля по земята.
— По дяволите! — Без да се замисли, Лоръл се наведе и започна да събира вещите. — Извинете, изобщо не гледах къде вървя.
— Няма нищо.
Видя една много малка и нежна ръка, която посегна към обикновен плик. Ръката леко трепереше. Лоръл вдигна очи. До нея бе клекнала бледа блондинка с приятни черти и зачервени очи. Устните й трепереха почти колкото ръката.
— Ударих ли ви? — Лоръл инстинктивно взе ръцете й в своите. Безпризорно дете, сираче, ранена птица, изпаднал в беда непознат, тя никога не бе способна да устои на същество в нужда.
Жената отвори уста да каже нещо, сетне я затвори и поклати глава. Пръстите й безпомощно трепереха. Когато по бледото й лице закапаха сълзи, Лоръл забрави шума в залата, както и бележките, които я чакаха в чантата. Тя помогна на жената да стане, поведе я сред бюрата и я въведе в остъкления кабинет на главния редактор.
— Седнете — рече Лоръл и настани блондинката в леко протрития кожен фотьойл. — Ще ви донеса малко вода.
И без да дочака съгласието й, излезе. Когато се върна, забеляза, че жената успешно бе преглътнала сълзите си, но лицето й продължаваше да бъде объркано и уплашено.
— Хайде, изпийте това.
След като й подаде картонената чаша, Лоръл седна на страничната облегалка на стола и зачака.
Дори в кабинета на главния редактор можеше да се чуе приглушеното ехо от гласовете и тропането на машините. Все пак голямата суматоха още не бе настъпила. Паниката, която обикновено се надигаше в края на деня, малко преди предаване на броя за печат, беше още далеч. Единственото напрежение идеше от усилията, които русокосата полагаше, за да успокои дишането си. В ума на Лоръл се въртяха стотици въпроси, ала тя мълчаливо остави жената да се съвземе.
— Извинете ме. — Непознатата смачка празната чаша, преди да я погледне отново. — Обикновено не се разкисвам толкова лесно.
— Всичко е наред — отвърна Лоръл, като си отбеляза наум, че жената започна бавно и систематично да къса чашата на парченца. — Аз съм Лоръл Армънд.
— Сюзън Фишър — отговори жената и заби поглед в скута си.
— Мога ли да ви помогна с нещо Сюзън?
Този въпрос отново изпълни очите й със сълзи. Защо, запита се Лоръл. Та тя бе казала нещо съвсем обикновено, а то бе предизвикало такава реакция. Такова чувство на безпомощност и безнадеждност.
— Не зная защо дойдох тук започна жената Не можех да мисля за нищо. Полицията…
Репортерският инстинкт на Лоръл надделя над желанието й да помогне. И двете чувства бяха така естествени за нея, че тя дори не им обръщаше внимание. Внимателно сложи ръка върху рамото на Сюзан.
— Аз работя тук. Можете да говорите с мен. Искате ли да започнете от самото начало?
Сюзан я изгледа. Вече не знаеше на кого да вярва и на кого не. И изобщо думата вяра означаваше ли нещо? Тази жена изглеждаше толкова спокойна, толкова самоуверена. Нейният живот никога не е бил разбиван на парчета. Нима би могла да я изслуша или да й повярва?
Очите на Сюзан бяха сини, светли и уплашени. Лоръл не знаеше защо й напомниха за очите на Мат. Мъжът, за когото мислеше, че е безчувствен като дърво. По принцип. Тя сложи длан върху ръката на Сюзан.
— Ще ви помогна, ако мога.
— Сестра ми — думите излязоха от устните й, после тя спря и махна с ръка. Преглътна и подзе отново. — Сестра ми, Ан, срещна Луис Трулейн преди една година.
Луис? Името се заби в съзнанието на Лоръл, докато ръката й стисна ръката на Сюзан. Какво общо можеше да има тази уплашена, трепереща жена с Луис?