Сега, след като Патрик бе видял колко страшно може да е всичко, бе важно да му развърже езика.
— Къде беше по време на погребението си? — попита Гай.
Мускулите на Патрик сякаш се поотпуснаха. Първият въпрос, който не се отнасяше до парите. Поколеба се, обмисляйки отговора. Имаше ли нещо опасно? Бяха го хванали. Историята му щеше да бъде разказана. Може би ако се покажеше по-сговорчив, щяха да прекратят мъченията?
— В Билокси — отвърна той.
— Криеше ли се?
— Да, разбира се.
— И видя опелото?
— Да.
— Откъде?
— От едно дърво. С бинокъл. — Патрик продължаваше да държи очите си затворени, юмруците стиснати.
— Къде отиде след това?
— В Мобайл.
— Там ли се криеше?
— Мобайл беше едното от местата.
— Колко време остана там?
— Месец-два.
— Толкова дълго? И къде живя в Мобайл?
— В евтини мотели. Не се задържах на едно място. Нагоре-надолу по залива. Дестин. Панама Сити Бийч. Пак Мобайл.
— Променил си външността си.
— Да. Обръснах брадата, боядисах си косата, отслабнах двайсетина килограма.
— Учи ли чужд език?
— Португалски.
— Значи си знаел, че ще дойдеш тук.
— Къде е „тук“?
— Примерно в Бразилия.
— Да, прецених, че в Бразилия човек може да се скрие.
— Къде отиде след Мобайл?
— В Торонто.
— Защо в Торонто?
— Трябваше да отида някъде. Торонто е хубав град.
— Там ли се снабди с нови документи?
— Да.
— В Торонто ли стана Данило Силва?
— Да.
— Продължи ли да учиш португалски?
— Да.
— И отслабна още?
— Да. Още петнайсетина килограма.
Патрик държеше очите си затворени, опитваше се да не обръща внимание на болката или да свикне с нея, поне за момента. Електродите на гърдите му се врязваха все по-дълбоко в кожата.
— Колко време остана там?
— Три месеца.
— Значи си заминал оттам някъде през юли деветдесет и втора?
— Нещо подобно.
— И къде отиде след това?
— В Португалия.
— Защо в Португалия?
— Трябваше да отида някъде. Хубаво място е. Не бях ходил там никога.
— Колко време остана там?
— Месец-два.
— После къде?
— В Сау Паулу.
— Защо в Сау Паулу?
— Има двайсет милиона жители. Лесно можеш да се скриеш сред тях.
— Колко време остана там?
— Година.
— Кажи ми какво прави в Сау Паулу.
Патрик си пое дълбоко дъх, после понечи да раздвижи глезените си и направи болезнена гримаса. Пак се отпусна.
— Потънах в него. Наех си учител и усъвършенствах езика. Отслабнах с още няколко килограма. Местех се от апартамент в апартамент. Бяха малки и евтини.
— Какво направи с парите?
Тишина. Трепване на мускулите. Къде беше проклетото никелирано лостче? Защо не продължат да си приказват за преследването, без да споменават парите?
— Какви пари? — попита Патрик. Опитът му да мине за отчаян бе сравнително успешен.
— Стига, Патрик. Говоря за деветдесетте милиона, които открадна от фирмата и нейния клиент.
— Казах вече. Не съм аз.
Гай изведнъж се обърна към вратата и изкрещя. Тя се отвори веднага и останалите американци нахълтаха. Лекарят бразилец изпразни още две спринцовки във вените на Патрик, после излезе. Двама от мъжете се наведоха над устройството в ъгъла. Включиха магнетофона. Гай застана над Патрик с никелираното лостче в ръце. Беше ядосан, намръщен, решен повече от всякога да го довърши, ако не говори.
— Парите са били преведени на сметка на вашата фирма в Насо. Било е точно десет и петнайсет източно време. Датата е двайсет и втори март деветдесет и втора година, четирийсет и пет дни след смъртта ти. Патрик, ти си бил там. Изглеждал си променен, загорял от слънцето, представял си се за някой друг. Имаме снимки от охранителната камера на банката. Разполагал си с изпипани фалшиви документи. Малко след пристигането на парите те са изчезнали. За минали са в някаква малтийска банка. Ти си ги откраднал, Патрик. Сега ми кажи къде са. Кажи ми и ще останеш жив.
Патрик хвърли последен поглед към Гай и към лостчето, после затвори очи, събра сили и каза:
— Кълна се, че не знам за какво става дума.
— Патрик, Патрик…
— Престанете, стига толкова! Стига!
— Това е само третата степен, Патрик. Изминал си едва половината от пътя.
Гай премести лостчето надолу и видя как тялото пред него се огъна и изопна.
Патрик изпищя без никакви задръжки, толкова силно и ужасяващо, че Осмар и бразилците за миг се вкамениха на предната веранда. Разговорите им секнаха в тъмнината. Един от тях започна да се моли мълчаливо.
Надолу по черния път, на стотина метра от къщата, седеше въоръжен бразилец и наблюдаваше приближаващите коли. Не очакваха никого. Най-близкото селище беше на мили разстояние. Когато писъците се разнесоха отново, пазачът също започна да се моли.