Четиримата се представиха набързо в апартамент „Камил“, а Санди, който ги посрещна по джинси, им предложи газирани напитки от барчето. Отказаха. Секретарката и сътрудникът тутакси намериха за какво да разговарят по клетъчните си телефони. Санди въведе Мимс и безименния му колега в едната от гостните и им предложи да седнат пред огромния прозорец с приятна гледка към паркинга на казиното, отвъд който стърчаха стоманените пилони на бъдещ игрален дом.
— Ще говоря по същество — започна Санди. — Познавате ли човек на име Джак Стефано?
Мимс се замисли за миг.
— Не — отговори той.
— Смятах, че го познавате. Той е супер копой от Вашингтон. Бил е нает от Арисия, „Нордърн Кейс Мючуъл“ и „Монарх-Сиера“, за да открие Патрик.
— Е?
— Е… погледнете това — каза Санди с усмивка и плъзна към тях няколко цветни снимки, които извади от папката пред себе си.
Мимс ги разстла върху масата — кошмарните рани на Патрик.
— Тези бяха публикувани във вестника, нали? — попита той.
— Някои от тях.
— Да, мисля, че ги публикувахте, когато обявихте, че ще съдите ФБР.
— ФБР няма нищо общо с това.
— Така ли? — Мимс остави снимките и зачака.
— Патрик не беше открит от ФБР.
— Тогава защо съдите тях?
— Трик за привличане на общественото внимание. Трябваше да събудим малко симпатии към клиента ми.
— Но не се получи.
— Може би не при вас, но пък вие няма да сте сред съдебните заседатели, нали? Както и да е. Тези рани са резултат на продължителни изтезания, причинени от хора, работещи за Джак Стефано, който пък на свой ред е работел за няколко свои клиенти, сред които е и „Нордърн Кейс Мючуъл“. Знаменита компания със солидна репутация и шест милиарда долара акционерен капитал.
Талбът Мимс беше много практичен. Нямаше как да не е. След като кантората му се занимаваше с триста настоящи дела и сред клиентите му имаше осемнайсет големи застрахователни компании, просто нямаше време за игри.
— Имам два въпроса — каза той. — Първо, можете ли да докажете всичко това?
— Да. ФБР ще потвърди.
— Второ. Какво искате?
— Искам някой от директорите на „Нордърн Кейс Мючуъл“ да ми се яви в тази стая утре. Човек с безспорни пълномощия.
— Тези хора са много заети.
— Всички ние сме много заети. Не ви заплашвам със съдебен процес, но ви предлагам да си помислите колко злепоставящо може да се окаже всичко това.
— Звучи ми като заплаха.
— Разбирайте ме както искате.
— Утре по кое време?
— В четири часа.
— Ще бъдем тук — каза Мимс, протегна ръка и излетя от стаята. Помощниците му го последваха.
Екипът на Санди пристигна в ранния следобед. Една секретарка отговаряше на телефона, който вече звънеше на всеки десет минути. Санди бе потърсил Кътър, Т. Л. Париш, шериф Суийни, Марк Брик в Маями, съдия Хъски, няколко адвокати от Билокси и Морис Маст, федералния прокурор за западните области на Мисисипи, и очакваше да му се обадят. В личен план се бе свързал с жена си, за да чуе как са вкъщи, и с директора на училището, където учеше неговият третокласник.
С Хол Лад бе говорил два пъти, но по телефона. Видяха се за пръв път в апартамент „Камил“. Лад представляваше „Монарх-Сиера“. Пристигна сам, което доста изненада Санди, тъй като адвокатите на застрахователните компании винаги се движеха по двойки. Независимо каква е задачата, те никога не се залавяха с нея поединично. Двама слушаха, двама гледаха, двама записваха и, най-важното, двама вземаха хонорар за една и съща работа.
Санди знаеше, че две големи, богати фирми от Ню Орлиънс бяха преминали към практиката да изпращат по трима адвокати.
Лад беше сериозен човек, наближаващ петдесетте, тежеше си на мястото и не се нуждаеше от помощник. Учтиво прие предложената му диетична кола и седна на стола, от който бе станал Мимс.
Санди му зададе същия въпрос:
— Познавате ли човек на име Джак Стефано?
Оказа се, че не, така че Санди отново изреди стандартната кратка биография. После разстла върху масата цветните снимки на раните и поговориха за тях. Санди изтъкна, че не са причинени от ФБР. Лад четеше между редовете. След като бе защитавал интересите на застрахователни компании години наред, низостта, до която можеха да стигнат, изобщо не беше в състояние да го изненада.
Въпреки всичко видяното го ужаси.
— Допускам, че можете да го докажете — отбеляза той, — и не се съмнявам, че клиентът ми би предпочел нещата да се потулят.