— Освен това ни интересува какво ще стане с иска на Ланиган срещу ФБР — продължи Спролинг.
— Ще го оттеглим — отвърна Санди, — но искаме от мистър Джейнс една малка услуга. Става дума за дреболия, така че можем да говорим за това по-късно.
— Добре, минаваме нататък. Кога Ланиган ще бъде готов да даде показания?
— Когато се наложи. Физически е в състояние да го направи по всяко време.
— Не смятаме да се бавим.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре за клиента ми.
Спролинг ограждаше с кръгчета пунктовете от списъка си.
— Държим всичко да мине тихо и кротко. Никаква преса. Ще ни подложат на жестока критика.
— Няма да кажем и дума — обеща Санди.
— Кога искате да освободим мис Миранда?
— Утре. Трябва да бъде придружена от ареста в Маями до частното летище. Искаме, докато се качи в самолета, да я охранява ФБР.
Джейнс сви рамене, сякаш не разбираше защо.
— Няма проблем.
— Нещо друго? — попита Санди и потри длани, като че веселата част щеше да започне всеки момент.
— От наша страна нищо — отвърна Спролинг.
— Добре. Ето какво предлагам — каза Санди, сякаш имаха избор. — Тук има две секретарки с компютри. Подготви ли сме чернова на споразумението и нареждането за оттегляне на обвиненията. Уточняването на подробностите не би трябвало да отнеме много време. След това ще можете да подпишете. Ще занеса текста на клиента си и се надявам до два часа да приключим. Мистър Маст, предлагам да се свържете с федералния съдия, за да проведем конферентен разговор. Нареждането за оттегляне на обвиненията ще му изпратим по факса.
— Кога ще получим документите и записите? — попита Джейнс.
— Ако свършим с всичко, ще можете да ги вземете днес в пет следобед.
— Трябва ми телефон — каза Спролинг. На Маст и Джейнс също им трябваше. Пръснаха се из апартамента.
Обикновените затворници имаха право на едночасова разходка на открито всеки ден. Беше краят на октомври, хладен и облачен ден, и Патрик реши да потърси конституционните си права. Охраната му отказа. Не било позволено. Патрик се обади на Хъски и уреди въпроса веднага. Освен това го помоли да се отбие в ресторанта на Росети на Дивижън Стрийт, да вземе малко сандвичи с рачешко месо и сирене и да хапнат заедно навън. Карл каза, че ще го направи с удоволствие. Седнаха на дървена пейка недалеч от малък фонтан и самотен, тъжен клен. Около тях бяха зданията на болницата. Карл беше донесъл сандвичи и на полицаите и те седяха малко по-нататък, така че да не чуват какво си говорят. Карл не знаеше за срещата в апартамента на казиното и Патрик не му каза. Париш бе участвал и съвсем скоро щеше да уведоми негова светлост.
— Какво говорят хората за мен? — попита Патрик, след като изяде една трета от сандвича си и го остави.
— Клюките утихнаха. Всичко е нормално. Приятелите ти продължават да са ти приятели.
— Имам писма за някои от тях. Би ли им ги предал?
— Разбира се.
— Благодаря.
— Чух, че са заловили приятелката ти в Маями.
— Да, но скоро ще я пуснат. Дребен проблем с паспорта й.
Хъски отхапа голямо парче от сандвича си и задъвка мълчаливо. Вече свикваше с дългите паузи в разговорите им. Чудеше се какво да каже след това. Патрик знаеше.
— Свежият въздух е хубаво нещо. Благодаря.
— Полага ти се по конституция.
— Бил ли си в Бразилия?
— Не.
— Трябва да отидеш.
— Като теб или със семейството?
— Не, не. Просто отиди някой път.
— На плажовете ли?
— Не. Зарежи плажовете и градовете. Отиди във вътрешността на страната. Там има безбрежни простори, небето е синьо, въздухът е свеж, а хората са приветливи и чистосърдечни. Там е моят дом, Карл. Горя от нетърпение да се върна.
— Може да мине доста време дотогава.
— Може. Ще почакам. Карл, аз вече не съм Патрик. Патрик е мъртъв. Той беше нещастник, хванат в капан. Беше дебел и измъчен. Слава богу, че си отиде. Сега съм Данило. Данило Силва. Това е един много по-щастлив човек, който води спокоен живот в друга страна. Данило може да чака.
С красивата си жена и състоянието си, искаше да добави Карл, но си замълча.
— А как Данило ще се върне в Бразилия?
— Продължавам да работя по въпроса.
— Слушай, Патрик… предполагам, нямаш нищо против да те наричам Патрик, а не Данило.